Мишел Фуко изнася лекции в Колеж дьо Франс от януари
1971 г. до смъртта си през юни 1984 г. — с изключение на 1977 г., когато
получава правото на годишна почивка. Наименованието на неговата катедра е _История
на мисловните системи_.
Преподаването в Колеж дьо Франс се подчинява на
особени правила. Преподавателите имат задължението да изнасят по 26 часа лекции
годишно (като най-много половината от тях могат да бъдат под формата на
семинари).*1 Те трябва да представят всяка година оригинално научно изследване,
което ги принуждава да обновяват постоянно съдържанието на своите лекции.
Присъствието на лекциите и на семинарите е напълно свободно; то не изисква нито
записване, нито диплома. А преподавателят също не представя никакви дипломи.*2
Казано на езика на Колеж дьо Франс, тук преподавателите имат не студенти, а
слушатели.
През 1976 г., с надеждата — която се оказва напразна —
да намали броя на присъстващите, Мишел Фуко променя часа на лекциите, който от
17,45 часа следобед е преместен в 9 часа сутринта.
Мощен, въздействащ глас, усилван от
високоговорителите, единствена отстъпка пред модерността в една зала, едва
осветявана от светлината на гипсовите лампи. Триста места и петстотин души,
седнали плътно един до друг, запълвайки и най-малкото свободно пространство (…)
Липсват ораторски ефекти. Речта му е ясна и ужасяващо въздействаща. Никакви
отстъпки пред импровизацията.
Фуко спира да говори. Студентите се втурват към бюрото
му. Не за да говорят с него, а за да спрат магнетофоните.
Специфичната за Мишел Фуко сила в неговите лекции се
дължи на умелото преплитане между научна ерудиция, лична ангажираност и
рефлексия над събитията.
1. Психологическите експертизи в областта на
наказателното право. — Към какъв тип дискурс спадат те? — Дискурсите на
истината и дискурсите, които предизвикват смях. — Законовото доказателство в
наказателното право през XVIII в. — Реформаторите. — Принципът на вътрешното
убеждение. — Смекчаващите вината обстоятелства. — Връзката между истина и
справедливост. — Гротескното в механиката на властта. — Психологично-моралният
дубъл на престъплението. — Експертизата показва по какъв начин индивидът е
наподобявал своето престъпление още преди да го извърши. — Появата на правото
за нормализиране.
Това е историята на една жена и нейния любовник, които
убили дъщеричката на жената. Мъжът, тоест любовникът на майката, бил обвинен в
съучастничество в убийството или, във всеки случай, в насърчаване към
убийството на детето; защото било установено, че самата жена убила детето си
със собствените си ръце.
Като незаконородено дете той бил отгледан от майка си,
едва много по-късно бил припознат от баща си и тогава открил, че има доведени
братя, без да може да установи истинска семейна връзка с тях. Още повече че,
след като баща му починал, той се оказал сам с майка си, чието положение било
доста неясно. Въпреки всичко, трябвало да продължи средното си образование и
вероятно произходът му е оказал известно влияние върху неговата природна
гордост.
При всички вълнения истински силните личности могат да
изплуват на повърхността, особено ако са запазили известно чувство за
приспособяване. Така те могат да постигнат известност и да основат стабилна
школа. Но мнозина от тях не могат да се издигнат над посредствеността и се
опитват да привлекат вниманието с екстравагантен начин на обличане или с
необичаен начин на поведение. У тях откриваме признаци на алкивиадизъм*2 и на
херостратизъм.*3 Разбира се, те вече не стигат дотам, че да режат опашката на
кучето си или да подпалват храма в Ефес, но понякога до такава степен се
поддават на разрушителната ненавист на буржоазния морал, че стигат до отрицание
на неговите закони и до престъпление, за да повишат цената на собствената си
личност, още повече, че изначално тази личност е била по-скоро безцветна.
Тя се хванала в капана на парадоксите на А., които в
известен смисъл отравяли съзнанието й. Струвало й се, че се изкачва на по-висше
интелектуално равнище. А. й говорел, че двама души трябва да правят заедно
необикновени неща, за да създадат неразривна връзка помежду си: например, да
убият някой шофьор на такси; да убият без причина някое дете, за да си докажат,
че могат да вземат решение. И така, неомъжената Л. решава да убие Катрин.
Не законността на доказателството, не неговото
съответствие със закона, ще го превърне в доказателство: а неговата очевидност.
Тъкмо очевидността на доказателството го прави приемливо.
Прекрасно знаете, че когато не сме напълно сигурни в
едно нарушение на закона или престъпление, съдията — независимо дали е
магистрат или съдебен заседател — има склонност да изразява своята несигурност
чрез смекчаване на наказанието.
онова, което тези поведения нарушават, не е законът,
защото никой закон не забранява афективната неуравновесеност, никой закон не
забранява емоционалните нарушения, никой закон не забранява дори изопачената
гордост и не съществуват законови мерки срещу херостратизма. Но щом като тези
поведения не нарушават закона, то какво нарушават те?
Възникна някакъв персонаж, който, в определен смисъл,
е предложен на съдебния апарат, на човек, неспособен да се приспособи към
света, който обича безредието, извършва екстравагантни или необичайни постъпки,
ненавижда морала, отхвърля неговите закони и можещ да стигне до престъпление.
Психиатричната експертиза дава възможност да се
измества точката на приложение на наказанието от нарушението, дефинирано от
закона, към престъпното деяние, оценявано от психологично-етична гледна точка.
Член 64 от Наказателния кодекс гласи: „Няма нито
престъпление, нито нарушение, когато обвиняемият е бил в състояние на
невменяемост по време на деянието или когато е бил принуден чрез сила, на която
не е могъл да се съпротивлява.“
„Наред с желанието да учудва, у Р. много рано се
появява и стремежът към господство, към командване, към упражняване на сила
(което е още една проява на гордостта), той тиранизира родителите си, като
прави сцени при най-малката пречка, а още в лицея се опитва да подлъже
другарите си да бягат от лекции. Интересът към огнестрелното оръжие и към
леките коли, страстта към хазарта също се появяват много рано у него. Още в
лицея той обича да показва пистолети.
При подобна експертиза става въпрос за възпроизвеждане
на поредицата от онова, което бихме могли да наречем грехове без нарушение или
още недостатъци без незаконност. С други думи, става въпрос да се покаже как
индивидът вече е наподобявал своето престъпление още преди да го е извършил.
Р. не понасял пречките пред своите намерения, пред
своите капризи. Той не можел да допусне някой да се противопоставя на желанията
му. По отношение на родителите си той използвал афективен шантаж; по отношение
на чуждите хора и на средата използвал заплахи и насилие.“
наказвайки, съдията няма да наказва нарушението. Той
ще може да си позволи лукса, изискаността или извинението, както щете, да
наложи на един индивид серия от корективни мерки, от мерки за реадаптация, от
мерки за включване. По този начин неприятната професия на наказването се оказва
превърната в красивата професия на оздравяването. Психиатричната експертиза
служи, между другото, тъкмо на тази метаморфоза.
Но от тях се иска преди всичко да отговарят на въпроса
— първи въпрос — дали индивидът е опасен. Втори въпрос: дали е достъпен за
наказателна санкция. Трети въпрос: дали се поддава на лечение и на реадаптация.
Тъй че виждате, че и на законово равнище, а не просто на ментално равнище на
знание на психиатрите, на самото законово равнище улавяме съвсем ясна еволюция.
Тази институционална тоталност е адресирана към
опасния индивид, тоест, който не е точно болен, нито престъпен в истинския
смисъл на думата.
„Просителката (това е жената, която моли кралско писмо
за затварянето на сина й; _М.Ф._) се омъжила отново след тригодишно вдовство,
за да си запази късчето хляб се занимава и с търговия на галантерийни стоки; тя
сметнала, че е добре да прибере отново сина си у дома (…) Този безпътник обещал
да й се подчинява, за да му даде свидетелство за търговец-чирак. Просителката
обичала нежно своето дете, въпреки всички мъки, които той й бил причинил
(вече), направила го чирак, оставила го да живее в къщата си, за нейно и на
нейните (други) деца нещастие, той останал там две години, през което време
всеки ден крадял и щял да я разори, ако останел по-дълго време. Като мислела,
че той ще се държи при другиго по по-добър начин, понеже разбирал от търговия и
бил способен да работи, просителката го уредила у Г-н Кошен, честен човек,
галантериен търговец на градската врата Сен-Жак; държал се добре в продължение
на три месеца, после безпътникът откраднал шестстотин ливри, които просителката
била принудена да заплати, за да спаси живота на сина си и честта на
семейството си (…). Понеже този измамник не знаел как да излъже майка си,
престорил се, че иска да стане монах, за целта излъгал много честни хора,
които, приемайки за истина онова, което им казвал този мошеник, почнали да
уговарят майка му с хиляди съображения, като й казвали, че тя ще отговаря пред
Бога за онова, което ще се случи на нейния син, ако се противопостави на
неговото призвание (…) Просителката, която от няколко години вече познавала
лошото поведение на своя син, все пак се оставила да се хване на капана и му
дала щедро (поправка: общо взето) всичко, от което той имал нужда, за да влезе
в манастира в Иверно (…). Тоз нещастник останал в него само три месеца, като
казал, че този орден не му се харесва, че искал по-скоро да влезе в ордена
Премонтре*1. Просителката, която не искала да се укорява за нищо, дала на сина
си всичко, което той й искал, за да влезе в манастира Premontree: там той се
покалугерил; но мизерника, който само се опитвал да измами своята майка, скоро
показал своята хитрост, което накарало тези господа (премонтрианците; _М.Ф._)
да го прогонят от своя манастир, след като девет месеца бил послушник там.“ И
така, това продължава и завършва така: „Просителката (тоест, майката; _М.Ф._)
иска вашето съдействие, Ваше Височество, и ви моли (това е адресирано до
полицейския лейтенант; _М.Ф._) най-смирено да съдействате да получи кралско
писмо за затварянето на нейния син и той да бъде изпратен на Островите при
първа възможност, в противен случай нито тя, нито нейният съпруг ще имат някога
покой, нито пък животът им ще може да бъде в безопасност.“
През XVII в. този модел е бил заменен с друг, много
различен модел. Чумата е заела мястото на проказата като модел на политически
контрол и това е едно от великите открития на XVIII в. или, във всеки случай,
на Класическата епоха и на административната монархия.
Преминава се от властова технология, която прогонва,
изключва, заточава, маргинализира, потиска, към власт, която всъщност е
позитивна, власт, която създава, власт, която наблюдава, власт, която знае и
власт, която се мултиплицира въз основа на собствените си следствия.
Бих казал, че обикновено Класическата епоха е
възхвалявана, понеже е успяла да изнамери значителен брой научни и индустриални
техники. Добре знаем, че тя е изнамерила и форми на управление; създала е
административни апарати, политически институции. Всичко това е вярно. Но
Класическата епоха, и мисля, че на това се отделя по-малко внимание, е
изобретила също такива технически властови методи, при които властта не действа
чрез задържане, а чрез произвеждане и чрез максимализиране на произведеното.
Власт, която не действа посредством изключване, а по-скоро посредством точно и
аналитично включване на елементите.
Следователно, Класическата епоха е изработила онова,
което можем да наречем „изкуство на управлението“ точно в онзи смисъл, в който
са го разбирали по онова време, „управлението“ на децата, „управлението“ на
лудите, „управлението“ на бедните, а в скоро време и „управлението“ на
работниците.
Следователно, нормата е носителка на стремеж към
власт. Нормата не е просто и дори не е принцип за интелигибилност; тя е
елемент, въз основа на който се оказва обосновано и легитимно определено
упражняване на властта. Полемично понятие — твърди Конгуилем. Бихме могли може
би да кажем политическо.
Нормата не притежава функцията на изключване, на
отхвърляне. Напротив, тя винаги е свързана с позитивен метод за намеса и за
промяна, с нещо като нормативен проект.
Струва ми се, че е едновременно методологическа и
историческа грешка да смятаме, че властта е главно негативен механизъм за
репресиране; че властта има предимно функцията да защитава, да запазва или да
възпроизвежда производствени отношения. И ми се струва, че е погрешно да
смятаме, че властта е нещо, което се ситуира на над-структурно ниво по
отношение играта на силите. И най-сетне е погрешно да смятаме, че тя е свързана
главно с последици от незачитането.
Това е сложносъставено понятие, несъответстващо по
отношение на реалността, на която сме вековни съвременници, искам да кажа
съвременници поне от края на XVIII в. насам.
Действително, идеята, че властта натежава в известен
смисъл отвън, в широки мащаби, в зависимост от постоянно насилие, което някои
(винаги едни и същи) упражняват върху другите (които също са винаги едни и
същи), — откъде е заимстван този вид концепция за властта? От модела или от
историческата реалност, както искате, на робовладелческо общество.
И най-сетне, струва ми се, че, заедно с дисциплините и
нормализирането, XVIII в. е учредил един тип власт, която не е свързана с
непризнаването, а която напротив, може да функционира единствено благодарение
на формирането на знание, което за нея е както резултат, така и условие за
упражняването й. Така че ще се опитам да се позова на позитивната концепция за
властовите механизми и за ефектите от такава власт, когато анализирам по какъв
начин, от XVII до края на XIX в., са правени опити за нормализиране в сферата
на сексуалността.
Трите персонажа, които конституират сферата на
аномалията: човекът чудовище; индивидът, който трябва да бъде поправен;
мастурбиращото дете.
Поради самото си съществуване то е двойно нарушаване
на законите. Полето на поява на чудовището е област, която бихме могли да
наречем „юридико-биологична“.
Да речем, че чудовището е онова, което съчетава
невъзможното и забраненото.
Вторият персонаж, към който ще се върна по-късно и
също е част от генеалогията на аномалията и на анормалния индивид, е онзи,
който бихме могли да наречем „индивид, който трябва да бъде поправен“. И той е
персонаж, който се появява много ясно през XVIII в.
Референтните ограничения на чудовището са природата и
обществото, съвкупността от световните закони: чудовището е космологично или
анти-космологично същество. Рамките на референтност на индивида, който трябва
да бъде поправен, са много по-ограничени: това е самото семейство чрез
упражняването на своята вътрешна власт или в управлението на икономиката му;
или, най-много, семейството в отношение с институциите, които имат допирни
точки с него или го поддържат.
Но между индивида, който трябва да бъде поправен, и
чудовището има и следната разлика: процентът на честотата му е очевидно много
по-висок. По дефиниция чудовището е изключение; индивидът, който трябва да бъде
поправен, е обичаен феномен. Това е толкова обичаен феномен, че има
характеристиката на един вид регулярност в своята нерегулярност — и в това се
състои първият парадокс. Вследствие на това оттук също се разгръща цяла серия
от двусмислия, които ще откриваме дълго време, след XVIII в., в проблематиката
за анормалния човек.
Той е точно на границата на невъзможността да бъде
определен.
Що се отнася до третия персонаж, това е
„мастурбиращият“. Мастурбиращият, мастурбиращото дете е съвсем нова фигура за
XIX в. (типична за края на XVIII в.), а сферата на появата му е семейството.
Може да се каже дори, че това е нещо по-тясно от семейството: неговите
референтни рамки вече не са природата и обществото, както бе при чудовището,
вече не е семейството и неговата среда, както бе при индивида, който трябва да
бъде коригиран. Това е много по-тясно пространство. Това са стаята, леглото,
тялото; това са родителите, непосредствените надзиратели, братята и сестрите;
това е лекарят: цял един вид микро-клетка около индивида и неговото тяло.
Този персонаж на мастурбиращия, който виждаме да се
появява в края на XVIII в., показва по отношение на чудовището и на поправимия
непоправим някои специфични характерни черти. Първата от тях е, че
мастурбиращият присъства и се явява в мисленето, знанието и педагогическите
похвати на XVIII в. съвсем не като изключителен индивид, дори не и като често
срещан индивид. Той се явява като квазиуниверсален индивид. Но в същото време
се твърди, че този абсолютно универсален индивид, тоест практиката на
мастурбирането, която се приема като универсална, същевременно е непозната
практика или непризнавана практика, за която никой не говори, за която никой не
знае и чиято тайна никога не се споделя.
(съвсем леко променям онова, което можем да открием в
книгите в края на XVIII в. за мастурбирането): „Почти никой не знае, че почти
всички го правят.“
Тя е онзи вид поливалентна причинност, с която можем
да свържем и с която лекарите през XVIII в. незабавно свързват целия списък,
целия арсенал от телесни, нервни, психични заболявания.
Тъй че чудовището, непоправимият, мастурбаторът са
персонажи, които започват да обменят помежду си някои от своите характерни
черти и чиито профили започват да се наслагват един върху друг. Но аз смятам —
и това ще бъде един от основните пунктове, върху които бих искал да наблегна —
че тези три образа все пак остават напълно разграничени и отделени един от друг
до края на XVIII и началото на XIX в.
И накрая още една забележка: съвсем очевидно
съществува нещо като исторически поврат, ярко изразен през XIX в., който ще
обърне реципрочното значение на тези три персонажа. В края на XVIII в. или, във
всеки случай, през XVIII в., най-важният образ, образът, който ще господства
над останалите и именно онзи, чието възникване ще наблюдаваме (и то с каква
сила!) в съдебната практика в началото на XIX в., очевидно е образът на
чудовището. Чудовището създава проблем, чудовището подлага на изпитание и
медицинската, и съдебната система. Именно около чудовището, през периода
1820–1830 г., се разгръща проблематиката на аномалията, около онези прочути
чудовищни престъпления, като престъпленията на жената на Селестат, на Анриет
Корние, на Леже, на Папавоан и т.н., за които ще говорим по-нататък.* Чудовището
е основната фигура, онази фигура, по повод на която инстанциите на властта и
сферите на знанието изпитват безпокойство и се реорганизират. По-нататък,
постепенно, започва да придобива все по-голямо значение онази най-незначителна,
най-умерена, най-малко натоварена от научна гледна точка фигура, онази, която
се явява най-индиферентна към властта, тоест мастурбаторът или, ако щете,
универсалността на сексуалното отклонение. Именно тя ще препокрие към края на
XIX в. останалите фигури и, в крайна сметка, тъкмо върху нея ще бъде
съсредоточена основната част от проблемите, които са свързани с аномалията.
Разликата между недъга и чудовищното се проявява на
пресечната точка, в точката на сблъсъка между нарушаването на природния
закон-описание и онзи закон, учреден от Бог или учреден от обществата, тъкмо
при този сблъсък между две нарушения.
чудовищното е такава природна неправилност, че при
появата й правото се оказва под въпрос, правото не успява да функционира.
Правото е принудено да си задава въпроси за собствените си основи или за
собствената си практика, или да премълчава, или да се отказва, или да използва
друга система за референция, или пък да си измисля казуистика.
Някакъв мъж умира, жена му е бременна; той прави
завещание, в което пише: „Ако детето, което жена ми очаква, се роди, то ще
наследи всички мои богатства. Но ако детето не се роди или се роди мъртво, ако
е мъртвородено, от този момент богатствата ми ще преминат в ръцете на
семейството ми.“*3 Ако се роди чудовище, кой ще наследи богатството? Трябва ли
да се смята, че детето е родено или че не е родено?
Чудовище е и онзи, който има два пола и следователно,
не се знае как да бъде третиран, като момче или като момиче; дали той трябва да
получи правото да се жени и с кого, или не; дали може да стане титуляр на
църковни облаги; дали може да бъде ръкоположен за свещеник и т.н.
A. Paré, _Des monstres et prodiges_, in _Les Oeuvres_,
Paris, 1617, p. 1031: „Има чудовища, които се раждат наполовина с фигура на
животно, а другата човешка, или цялото от животни, които са произведени от
содомити и безбожници, които се събират против природата с животни, и...
„Ако едно чудовище има две тела, всяко от които, макар
и те да са обединени, си има отделни крайници (…), трябва да се правят две
отделни кръщенета, понеже със сигурност има двама души и две души; при много
близка смърт можем да си служим с формулировка в множествено число: «Кръщавам
ви», «Ego vos baptiso».“
Наистина, през най-последните години на XVI в.,
например през 1509 г., намираме случай на наказване на хермафродит, който бил
осъден като такъв, и доколкото разбирам, не е имало нищо друго, освен факта, че
бил хермафродит. Живеел в областта Дол и, след като го прегледали, лекарите
заключили, че този индивид притежава два пола, но че може да притежава и двата
пола само защото е имал връзка със Сатаната, и че тъкмо неговата връзка със
Сатаната е прибавила към изначалния му пол още един втори пол. След като бил
подложен на изтезания при разпита, хермафродитът признал, че наистина имал
връзка със Сатаната и бил изгорен жив в Дол през 1599 г. Струва ми се, че това
е един от последните случаи, при които имаме хермафродит, изгорен като такъв.*
„С постановление на Парламента на Париж, през 1603 г.
един хермафродит, който избрал мъжкия пол, който преобладавал у него, и който
бе изобличен заради това, че използвал другия си пол, бе осъден да бъде обесен
и изгорен.“
Жените в Античността са имали толкова развратно
поведение, че е било напълно нормално човекът, владеещ знанието, да не може да
говори за половите органи на жената. Само че след това дошла Дева Мария, която
— както казва Дювал — „носела нашия Спасител в утробата си“. От този момент
нататък е учреден „свещеният брак“, на всички „похотливости е сложен край“, а
„порочните навици на жените са премахнати“. Внезапно произтичат редица
последици от това. Първата е, че „матката, която по-рано главно е осъждана у
жените“, сега трябвало да бъде призната като „най-милият, величествен, свещен,
уважаван и чудодеен храм на човечеството“. Второ, стремежа, който мъжете имат
към матката на жените вече се превръща не в склонност към разврат, а в нещо
като „чувствително божие предписание“.*1 Трето, ролята на жената става, общо
взето, уважавана. От началото на християнството тъкмо на нея се поверява
закрилата и запазването на имуществото на дома и предаването му на поколението.
Следователно, във всяко престъпление има
противопоставяне на силите, бунт, въстание срещу суверена. И най-малкото
престъпление съдържа малък фрагмент от цареубийството.
Наказанието винаги е било отмъщение, и то лично
отмъщение на суверена.
XVIII в. изнамира определен брой начини или, във всеки
случай, открива принципа, според който властта — вместо да бъде упражнявана по
ритуален, тържествен, прекъснат начин, както е ставало с властта било през
феодализма, било по време на великата абсолютна монархия — е превърната в
непрекъсната власт. Това означава, че тя вече не се прилага чрез ритуала, а
чрез постоянни механизми за надзор и контрол.
Ще трябва да бъде намерена определена единица за мярка
между престъплението и наказанието, единица мярка, която ще даде възможност
така да се пригажда наказанието, че то да бъде не само достатъчно за наказване
на престъплението, но и да попречи то да бъде повторено.
Престъплението има своя природа, а престъпникът е
природно същество, което на равнището на самата си природа се характеризира от
своята престъпност.
Следователно, след като престъплението е един вид,
нарушаване на споразумението, утвърждаване, условие за личния интерес,
противопоставен на всички останали, виждате, че престъплението спада главно към
разреда на злоупотребата с властта. Престъпникът е винаги, по определен начин,
малък деспот, който, деспотичен и на собственото си равнище, изтъква своя
собствен интерес.
„И деспотът, и злосторникът — и единият, и другият
нарушават обществения ред. Според нас деспотичният ред и убийството са
престъпления, равни едно на друго“.*
Наистина, кой не би си позволил да наруши законите,
след като суверенът, който трябва да ги произвежда, да ги отстоява и да ги
прилага, има възможност да ги обръща, да ги преустановява или поне да не ги
прилага към самия себе си?
Всеки човек може да убие краля: „правото на хората
срещу тиранията — твърди Сен-Жюст, е индивидуално право“.**
Така че имало нужда от ловци, които трябвало да
защитават общността на земеделците от дивите животни. По-късно настъпва период,
когато тези ловци вече стават толкова сръчни, че дивите животни изчезват.
Изведнъж ловците се оказали безполезни, но, обезпокоени от тази безполезност,
която щяла да ги лиши от привилегиите им като ловци, те самите се превърнали в
диви животни, обърнали се срещу онези, които защитавали. И на свой ред
започнали да нападат стадата и семействата, които трябвало да защитават. Те се
превърнали във вълци от човешки род. Те станали тигрите на примитивното
общество. Кралете не са нищо друго освен такива тигри, тези ловци от едно
време, заели мястото на дивите зверове, кръжейки около примитивните общества.*
Луи XVI и Мария-Антоанета са представени в памфлетите
като чудовищна, жадна за кръв двойка, паралелна на чакал и хиена.*
В своята книга _Histoire du clergé pendant la
Révolution_ Барюел разказва историята на някоя си графиня дьо Периньон, която
била опечена на площад Дофин заедно с дъщерите си, а шестима свещеници били
изгорени също живи на площада, защото отказали да ядат опеченото тяло на
графинята.*2 Барюел разказва и как в Пале Роаял започнали да продават пастет от
човешка плът.*
Знаете, че първото регистрирано чудовище е жената на
някой си Селестат, чийто случай е анализиран от Жан-Пиер Петер в едно списание
за психоанализа; жената на Селестат, която през 1817 г. убива дъщеря си,
нарязва я на парчета и сварява бута й със зеле.*1 Такъв е няколко години
по-късно случаят на Леже, овчарят, завърнал се към природното си състояние
поради своята изолация, който убива едно малко момиче, насилва го, отрязва
половите му органи и ги изяжда, изтръгва сърцето й и го изсмуква.*2 Такова е и
делото срещу войника Бертран около 1825 г., който в гробището Мон-Парнас
отварял гробовете, изваждал труповете на жените, насилвал ги и след това
разпарял телата им с нож и окачвал вътрешностите им като гирлянди върху
кръстовете над гробовете и по клоните на дърветата.*3
Но щом като е била гладна, и щом като този глад се
оказва причина (бога ми, напълно уважителна, за да изяде детето си!), няма
основание да се поставя въпроса за нейната лудост. Следователно, един съвет:
когато човек изяжда собствените си деца, по-добре да е богат! Делото веднага
бива преустановено от психиатрична гледна точка.
Спомнете си какво ви казах миналата година относно
факта, че всъщност за психиатъра на XIX в. лудият винаги е някой, който се
смята за крал, тоест който иска да изтъкне своята власт срещу всяка установена
власт и над всяка власт, независимо дали това е власт на институцията или власт
на истината.*
Тъкмо въз основа на инстинкта цялата психиатрия през
XIX в. ще може да сведе до сферата на болестта и на психиатричната медицина
всички смущения, всички нередности, всички основни смущения и всички дребни
нередности в поведението, които не са свързани с лудостта в точния смисъл на
думата.
Съществува ли определено устройство или механизъм на
инстинктите, който да е патологичен, който да е болестен, който да е анормален?
Има ли инстинкти, които сами по себе си са носители на нещо като болест или
като недъг, или като чудовищност? Има ли анормални инстинкти? Можем ли да имаме
власт над инстинктите? Можем ли да коригираме инстинктите? Можем ли да
поправяме инстинктите? Съществува ли технология за лекуване на инстинктите?
Луд е онзи, при който се оказва нарушено определянето
на границите, взаимодействието, йерархията между съзнателно и несъзнателно.
…
През XVII в. (така ще бъде и през XVIII, и през XIX
в.) сексуалността е главно не онова, което се прави, а онова, което се признава:
тъкмо за да можем да го признаем при правилните условия, и още повече затова,
трябва да го премълчаваме при всички останали.
Вещицата е жена, която живее в края на селото или в
края на гората. Вещицата е лоша християнка. Но за сметка на това, какво
представлява обсебената от зли духове (онази от XVI, най-вече от XVII и
началото на XVIII в.)? Тя в никакъв случай не е разобличавана от някой друг, тя
самата признава, тя самата се изповядва, и то се изповядва спонтанно. Впрочем,
това не е жена от село, а градска жена. Като започнем от Луден и стигнем до
гробището Сен-Медар в Париж, винаги малкият или голям град се превръща в сцена
на обсебването от духове.*
Тялото на магьосницата е способно да се пренася и да
бъде пренасяно; то е способно да се появява и да изчезва, то става невидимо, то
става и непобедимо при някои случаи. С една дума, то е обхванато от един вид
трансматериалност. То се характеризира и от факта, че винаги е носител на
белези, които са петна, зони на нечувствителност и всички те конституират нещо
като знаци на демона.
Тялото на обсебената е напълно различно. То не е
обвито с предимства; то е средище на една драма. Именно това тяло, вътре в това
тяло се проявяват различните сили, техният сблъсък.
В общи линии, можем да кажем следното: така както
магьосничеството, без съмнение, е било едновременно следствие, точка на
обръщане и средище на съпротива на тази вълна на християнизация, и на нейните
инструменти, каквито са били Инквизицията и съдилищата на Инквизицията, по
същия начин обсебването е било резултат и точка на обръщане на този друг метод
за християнизация, каквато е била изповедалнята и ръководенето на съзнанието.
Ако е необходимо — пишат лекарите, подобно на Деланд —
трябва да се спи дори редом с младия мастурбатор, за да му се попречи да
мастурбира, да се спи в една и съща стая с него и евентуално в същото легло.*
Но естествено възпитание означава и следното: то
трябва да се подчинява на определена схема на рационалност, да се подчинява на
определен брой правила, които именно трябва да осигуряват просъществуването на
децата, от една страна, и тяхното дресиране и нормализирано развитие, от друга
страна.
…
Започнах, обещавайки ви, че ще направя генеалогия на
анормалното, като тръгна от три персонажа: голямото чудовище, малкият мастурбатор
и непослушното дете.
Направил го е само два пъти със Софи Адам, виждал е
как тя го прави много често с други момчета. Впрочем, цялото село знаело за
това. Един ден видял как Софи Адам мастурбира с момче на 13 или 14 години край
пътя, докато през това време друго момиченце, седнало до тях, правело същото с
друго момченце.
„Бащата на малката Адам се оплаква много от дъщеря си,
която е много недисциплинирана, въпреки всичките наказания. Населението на
Люпкур (…) много би искало малката Адам да бъде затворена в изправителен дом до
навършване на пълнолетието си (…). Изглежда, че в Люпкур нравите са доста
изпуснати при децата и младите хора.“
С една дума функционирането на инстинкта е било
патологично белязано от крайност. И тъкмо с тази крайност е било свързано,
именно като последица от самата тази крайност, едно крайно състояние, но
болният не е могъл дори да си представи последиците от своето деяние; той не е
бил способен — толкова е била голяма и непреодолима силата на инстинкта — да
включи своите механизми в едно цялостно изчисляване на мотивите.
Като резултат — заслепление, липса на мотив, липса на
пресметливост. Тъкмо това е наричано „инстинктивно безумие“.
Той не е лош — казват те за Жуй, дори е „благ“, но
„моралното чувство липсва“: „не притежава достатъчни умствени сили, за да може
сам да се съпротивлява срещу някои тенденции, за които би могъл (…) да съжалява
по-късно, без при това да може да се заключи от това, че той няма да започне
отново...
„Този факт се наблюдава у имбецилите и тъкмо това
отчасти отчита техните склонности, тъй като те имат органи, които ги подтикват
към това; и тъй като те нямат способност да преценяват ценността на нещата и
морално чувство, което да ги сдържа, те внезапно се оставят да ги повлекат тези
склонности.“
„Ние няма с какво да сравним неговия начин на
действие, освен с поведението на дете, което е доволно, когато му правят
комплименти.“*
Ние намираме, че той има инфантилен характер, без
морална същност.“*
Трябвало е да се докаже, че Шарл Жуй и малкото момиче,
което той в една или друга степен е изнасилил, в крайна сметка са били много
близо един до друг, че са били от същата семка, че са били от същия род, че са
били — тази дума не е използвана, но виждате, че тя се очертава — от същото
равнище.
Анриет Корние убива едно дете. Успели са да я
конституират като умствено болна единствено при условието, че са я отделили
радикално и два пъти от детството. Отделяне от детето, което тя е убила, като
се доказва, че между детето, което е убила и самата нея не е имало никакви
връзки; тя практически не е познавала собственото си семейство: никакви връзки
на омраза, никакви връзки на любов; тя едва е познавала (въпросното — Бел.пр.)
дете.
Тоест, това е поява на инстинкт, който сам по себе си
не е болест, който сам по себе си е здрав, но който анормално се появява тук,
сега, или много рано или много късно, и при толкова слабо наличие на контрол;
появата на подобен тип поведение, което само по себе си не е патологично, но
вътре в съзвездието, в което то фигурира, не би трябвало да се появява по
нормален начин — всичко това става система от референции, сфера от обекти,
които, във всеки случай, психиатрията се опитва да рамкира.
И така виждате, пак през третата третина на XIX в., как
се развиват основните типологии на безумието, но типологии на безумие, чиито
принцип вече не е, както по времето на Ескирол, обектът, тематика на безумието,
а в много по-голяма степен корените на инстинкта и на афекта, устройството на
инстинкта и на удоволствието, което е основа на безумието. И така виждаме
появата на основните класификации на безумието — изброявам ги: мания за
преследване, мания за притежание, вирулентните кризи на еротоманите и т.н.
Откъдето и потребността (и тук достигаме до друго огромно
теоретично построение на психиатрията в края на XIX в.) да бъде открит онзи
заден корпус, който в известен смисъл ще оправдава, ще обяснява чрез
собствената си причинност появата на индивид, жертва, субект, носител на
състоянието на дисфункциониране. Какво ще представлява този заден корпус, това
тяло, стоящо зад анормалното тяло? Това е тялото на родителите, това е тялото
на прадедите, това е корпусът на семейството, това е корпусът на
наследствеността.
Това е изследване на Ломброзо върху престъпник от
италиански произход. Този италиански престъпник се е наричал Мисдеа*1.
Семейството му било изключително многобройно. И тогава се прави генеалогично
дърво на семейството му, за да може да се улови точката на формиране на
„състоянието“. Дядото му не бил много умен, но бил много трудолюбив. Имал чичо
дебил, друг чичо, който бил твърде странен, сприхав, трети чичо, който бил куц,
четвърти чичо, който бил свещеник, полу-дебил, сприхав, а що се отнася до баща
му, той бил чудноват и пияница. По-големият му брат бил непристоен епилептик и
пияница, по-малкият му брат бил здрав, четвъртият бил сприхав пияница, петият
имал непокорен характер. И така, вторият от цялата тази поредица бил нашият
убиец.*
Психиатрията започва да се насочва към проблема за
възпроизводството тъкмо в момента, в който тя е интегрирала в сферата на своя
анализ всички отклонения на сексуалния инстинкт, които са показвали признаци на
нерепродуктивно функциониране на този инстинкт.
Расизмът, който възниква в психиатрията през онзи
период, е расизъм срещу анормалното, това е расизмът срещу индивидите, които,
бидейки носители или на дадено състояние, или на даден белег, или на какъвто и
да било недостатък, могат да предадат на своите наследници по най-случаен начин
непредвидимите последици от злото, което носят в себе си или по-скоро на
не-нормалното, което те носят.
Не трябва да виждаме нещо учудващо във факта, че
немската психиатрия е функционирала толкова спонтанно в самия нацизъм. Новият
расизъм, неорасизмът, който е присъщ на XX в. като средство за вътрешна защита
на обществото срещу неговите анормални, е породен от самата психиатрия, а
нацизмът просто е включил този нов расизъм в етническия расизъм, който е имал
ендемичен характер през XIX в.
Така че според мен новите форми на расизъм, появили се
в Европа в края на XIX и в началото на XX в., трябва да бъдат исторически
отнесени към психиатрията.
„Опасен ли е индивидът? Може ли обвиняемият да бъде
подложен на наказание? Възможно ли е обвиняемият да бъде излекуван?“ — именно
във връзка с тези три въпроса се опитах да ви покажа до каква степен те са
безсмислени, що се отнася до юридическата постройка на наказателния кодекс, в
онази негова форма, която все още функционира. Това са въпроси без значение, що
се отнася до правото, въпроси без значение и по отношение на психиатрия, която
действително би била насочена към болестта; но това са въпроси, които имат
съвършено определен смисъл от момента, в който те са поставяни пред
психиатрията, функционираща главно като социална защита, или ако възприемем термините
от XIX в., която функционира като „лов на дегенератите“.
„трите елемента“, конституиращи „групата на
анормалните“, една съвкупност, чиито „статут“ и „обхват“ са фиксирани едва в
края на XIX в.: а именно чудовището, недисциплинираният, онанистът.