От Фройд насам
теорията за репресивната спрямо сексуалните нагони същност на цивилизацията е
приета почти като аксиома в хуманитаристиката. Водейки началото си от
потискането на либидните и разрушителни нагони, за да функционира човешкото
общество се нуждае от осъществяване на постоянна репресия върху тях. Наред с
това според Фройд културата се основава не само върху потискането на
инстинктите, но и върху принудата към труд. В този план според Фройд трудът е
обратното на насладата, той е израз на принципа на реалността срещу принципа на
удоволствието. Поради липсата на спонтанна любов към труда, както и поради
неконтролируемостта на нагоните, културните институции и ценности могат да се
поддържат само с известна доза насилие.
………..в
метапсихологията на Фройд труд и нещастие са неразривно свързани…….
Либидото е отклонено
към обществено-полезни дейности, които не съвпадат със способностите и
желанията на индивида и при които той не работи за себе си, а за апарата.
Този нещастен труд -
твърди Маркузе - не цели производствени резултати, а увековечаване на
господството. Поддържайки реда заради
самия ред индустриалната цивилизация с господстващият в нея принцип на
производителността превръща човек от господар на средствата на производство в
техен придадък. Маркузе смята, че модерната йерархия на труда е реципрочна на
редуцирането на сексуалността до моногамния секс в рамките на семейството.
Наред с това, за да се запази съвременния тип господство, не просто се
интензифицират сексуалните забрани, но и се осъществява контрол върху
съзнанието на индивида. „Цивилизацията - пише Маркузе - трябва да се защитава
срещу призрака на един свят, който би могъл да бъде свободен" (Маркузе
1993: 103). Тази защита се осъществява чрез засилена манипулация на съзнанието,
включваща както участието на индивида в куп безсмислени и празни забавления,
така и индоктринирането му с посланията на медиите и рекламата.
Наред с
комерсиализирането на културата, друг фактор за налагането на репресивното,
едноизмерно общество е липсата на критика в обществото и девалвирането на
свободата на словото, на съвестта, мисълта и инициативата, характерна за
ранните етапи от развитието на буржоазното общество. Маркузе твърди, че с
развитието на капитализма именно тези негови основни ценности губят валидност -
макар, че формално те продължават да съществуват, реално са лишени от своята
основна критическа функция. Свободата на печата се обезмисля от автоцензурата
на медиите, многопартийността е без значение при условие, че множеството партии
обслужват едни и същи икономически интереси на господството. Критическата мисъл
е парализирана от тоталния контрол и съвременното общество се оказва общество
без опозиция. Философията също е поразена от язвата на технологичната
рационалност и реално се придържа към най-лошата форма на позитивизъм,
поддържайки статуквото.
„Тоталитарна - пише
той - е не само една терористична политическа координация на обществото, но
също така и една нетерористична икономико-техническа координация, която
действа, като манипулира потребностите чрез неотменните интереси. По такъв
начин тя предотвратява появата на ефективна опозиция срещу цялото.
Тоталитаризъм се създава не само от специфичната форма на управление или
партийно господство, но също така от специфичната система на производство и
разпределение, която може в достатъчна степен да бъде съвместима с
„плурализъм" на партии, вестници, „уравновесяващи се власти" и
т.н."
Те са маргинализирани
като фигури на невъзможния бунт с това че отричат европейската култура в двата
й основни пункта - утвърждаването на труда като основна ценности и
утвърждаването на моногамната сексуалност. Фигурите на Орфей и Нарцис са
символи на загърбените от европейската култура ценности като насладата,
радостта и удовлетворението, живота в хармония с природата; символи и на
освободителната сила на сексуалността. Репресивното общество не е успяло докрай
да задуши ероса, системата има слаби места, чрез които се отваря пътя към една
нерепресивна цивилизация, където вместо борба за съществуване ще възникне
сътрудничество в дух на свободното развитие на индивидуалните потребности.
Необходима е нова рационалност на удовлетворението, в рамките на която разумът
съвпада с щастието и това удовлетворение е възможно на базата на освободения
ерос.