„Стремейки се да
придобие собствената си идентичност, момчето преживява отдръпването си от
майката като отхвърляне". Това преживяване е свързано с чувство на гняв и
скръб. То се самоопределя по негативен начин като „не женско". Майката се
идентифицира с цялата реалност, цялото обкръжение. Така „майката Природа се
явява заплашителна, непредсказуема сила, от която мъжът трябва да се обособи и
която трябва да бъде контролирана". Тази травма на разделението не се
преживява от момичетата.
Ето защо, според нас
като религии могат да се определят тези, които се базират на преживявания от
мъжки тип - преживяване на разделение и стремеж за единение. Освен това в
религията има стремеж към единение с духа, разбиран като свързан преди всичко с
мъжкото начало.
Тук бихме могли да
поставим един друг въпрос - идеята за бащата, който за разлика от майката
винаги остава отделен, обособен и по някакъв начин изолиран и връзката с когото
трябва да се постига.
Не случайно в този
тип религии духът или божественото начало се тълкува като Отец - трансцендентен
и непостижим.
Различни от религиите
са вярванията и природните култове, при които става въпрос за преживяване на
връзката с природата, разбирана като женско начало. Свещеността на Природата
никога не е трансцендентна. Тя е любяща и всеобгрижваща. Тук няма
възстановяване на отношения, а радостно честване на всеизпълващата връзка и
единство.
Така в религията,
разбирана в този, несъмнено тесен смисъл, на преден план е изведено мъжкото
начало. И не случайно в този тип същински религии жената има подчинено
положение и не може да бъде свещенослужител. Природата тук е само обект, който
трябва да бъде завладяван и използван, подобно на жената.
В езическите
вярвания, от друга страна, преобладава женското начало. Там жената често има
ръководна роля и обикновено е свещенослужителка. Природата е свещена.
На Запад има много
жени от други религии, които приемат исляма. Възможното обяснение е, че ислямът
предлага сигурност и определеност във външния анархистичен свят. Изследване
върху жени от Норвегия, които са приели исляма, показва значимостта на този факт.
В исляма отношенията
между половете не са основани върху идеята за равенството, а върху идеята за
взаимното допълване.
Според исляма
физическите и физиологични разлики между мъжа и жената имат своя роля и цел. По
този начин призивът за балансирането по природа, т.е. за природната роля на
жената, се съгласува с природата. Само по този начин, според Mustafa As-Siba,
мъжът и жената могат да се допълват взаимно и да постигнат хармония. Когато се
нарушава този природен закон, ако например „чрез възпитанието жената заменя
своята вродена смиреност с грубост, тогава нейният мъж никога няма да усети
смиреност, нито нейните деца, които имат вродена нужда и право на това. Това
състояние ще причини следващи отклонения и нарушено равновесие в природните
закони от Аллах".
В обобщение,
вниманието се насочва към значителната опасност, изразяваща се в това, че
даването на възможност на жените да работят извън техните домове обрича на
разруха техните семейства и лишава техните деца от подходящите грижи. От този
възглед става ясно, че върху жените е прехвърлена пълната родителска
отговорност.
Първата важна промяна
е свързана с протестантското убеждение, че всеки трябва да е прочел Библията.
Това обаче предпоставя, че всеки трябва да бъде грамотен, включително и жените.
През 1863 година в
град Стара Загора е открито девическо училище. Една от целите му е да подготвя
бъдещи протестантски мисионерки. Наред с някои тясно религиозни предмети и
"женски" дисциплини като ръкоделие и домакинство, ученичките изучават
също така английски език и дисциплини, типични за светските училища на Запад.
За най-изтъкнатите български (и православни) семейства в Стара Загора е гордост
да запишат дъщерите си в това училище, защото то се е смята за най-доброто за
онова време. Те не се интересуват, че това е протестантско училище, за тях е
много по-важно, че то е американско.
Голяма част от
учениците в протестантските училища в България - както в мъжките, така и в
женските такива, постъпват там от чисто светски съображения. По времето на
Възраждането образованието се възприема като върховна ценност. Ето защо се
появяват определени противоречия между целите на мисионерите и тези на
учениците и по-специално на техните родители, което довежда някои от
мисионерите до разочарование. Ето защо, цитираният в параграфа за
протестантство и образование Дж. Беърд се стига до извода, че това образование
"само осигурява по-добър материал за Сатаната".
Протестантството
допуска и жени да бъдат мисионери, българските жени не са изключение от този
принцип. Протестантството в България се явява по-атрактивно за жените,
отколкото за мъжете, защото не ги възприема единствено като съпруги, майки и
домакини, а им дава поле за личностна изява. Първото елитно училище за жени в
България е протестантско. Протестантите въвеждат детските градини у нас. По
ирония, въпреки че бива заклеймявано като враждебна чужда пропаганда, ролята му
в историята ни бива най-често асоциирана с известната афера "Мис
Стоун", в която американска жена застава в защита на Македонското
движение. И все пак, в България националистичният дискурс по отношение на
протестантството е по-силен от останалите, включително и от феминисткия.
"...семейството
ще бъде основно изменено от икономичния развой и с това положението на жената
ще стане много по-свободно" И по-нататък: "Частната готварница ще се
замести от готварски дружества с големи парни готварници и машини, в които храната
ще може по добре и по-евтина да се приготвя".
"Жената
труженичка, общественичка и майка" е провъзгласена за обществен образец на
новата еманципирана жена, съответно налаганите идентификационни модели и
ценности на обществото и неговите индивиди се отразяват в рецепцията на тези
образи.
Накратко,
не се гледа положително на връзката между женската сексуалност и
привлекателност, което пък подсеща, че въпреки модернизационния патос,
социализмът черпи символните си ресурси от традиционната патриархална представа
за трудолюбието, почтеността и аксетизма като елементи на обобщената представа
на българската жена. Налага се една пропагандна образност, която "дори
когато информира, както пише Орлин Спасов, -
изображението трябва да агитира, да поддържа метатекст, който
препотвържадава политическите ценности или поне препраща към идеологическия
интерпретативен ключ".
Жените
в България, които са доста равнопоставени от гледна точка на образователното и
културното си равнище с мъжете, не успяват да превръщат това равенство във
властови политически ресурс.
Все
още в България много жени имат твърде малко амбиция да се развиват в сферата на
политическото - да са достатъчно политически информирани, да участват активно в
политически събития, в протестни прояви, да градят политическа кариера в партии
и в държавни институции.
Ефектът
от социализационния процес е все още такъв, че много по-малко се очаква от
жената да гради политическа кариера, макар че има голям прогрес в разчупването
на това отношение. У част от обществеността е налице и доста голяма степен на
склонност да се приеме за допустима и нормална женската политическа активност.
Така че до голяма степен зависи от амбицията на жените дали да се възползват от
наличната толерантност на общественото мнение в това отношение или да станат
жертва на съществуващата и възпитавана нетолерантност.
В България
не е имало силно феминистко движение, след Девети септември 1944 г. правата на
жените са им дадени общо взето наготово поради желанието на номенклатурата да
използва максимално интензивно женския труд за модернизирането на съответните
страни. Това
води до логични следствия. Едно от тях е, че когато жената стане депутатка например,
тя не смее да се бори за правата на жените, за квотен принцип и др. под. за да
не я обявят за феминистка. Когато не си се борил за нещо, по-малко го цениш и
по-малко си загрижен за неговото продължение. В такъв смисъл избраничките на
народа често разочароват жените, които са възлагали надежди на тях да работят
за равнопоставеността на половете.
Израстват
политически анализаторки - преподавателки по политология, журналистки,
ръководителки на социологически агенции. И техните анализи стават все
по-конкурентоспособни на тези на мъжете-анализатори.
Друго
доказателство за сравнително високата приобщеност на повечето българки към
политическия живот, за интереса им към него, е участието им чрез гласуване във
всякакъв род избори. Няма много съществени разлики в количеството на
гласуващите мъже и жени.
…………твърде
много са българките, които имат управленски качества, но не желаят да ги
използват и да се стремят към постове, особено в сферата на политическия живот.
Тази липса на управленска амбиция се трансформира в липса на политическа
управленска амбиция. За разлика от много български мъже, които и без
управленски качества, се стремят към постове в йерархията, в това число и към
политическа кариера.
Когато
партиите са нови и нямат достатъчно кадри за управлението, те са по-склонни да
прибягват до включването на повече жени в листите си и при назначаването на
различни постове в йерархията на институциите. Твърде често тези жени са
действително образовани в някаква сфера, но нямат нужния управленски опит и
извоюван политически авторитет. Така че участието им в управлението се оказва
твърде често за сметка на ефективността му. За тях това е свързано с много
напрежение и грешки. Само част от тях успяват в хода на работата да наваксат
липсващия опит и знания за институциите и сферите, в които работят и да си
изградят политически авторитет. А други се провалят и наливат масло в огъня на
тези, които смятат жените за некадърни да управляват и да се занимават с политика.
Жените
в България нямат особена амбиция и практика да се жалват от полова
дискриминация. Това показва нищожният процент на такива жалби към Комисията за
защита от дискриминация, подадени от жени. Същото се отнася и до воденето на
съдебни дела. Те по-малко са склонни да се защитават чрез средствата на
съдебната система. С други думи те по-малко се интересуват и използват
средствата на пряката демокрация, възможностите за влияние върху държавните и
политически институции.