Хипермодерното
общество изглежда увлечено от една хипертрофирана динамика, от ескалацията на
"винаги повече и все по-далеч" във всички сфери на социалния живот.
До този момент
модерността функционираше чрез задръжките или рамките на цяла съвкупност от
противовеси, противоположни образци или противоположни ценности: Държавата,
Църквите, традициите, сексуалните роли, семейството, и т.н. Благодарение на
тези институции либерализацията на модерния свят беше овладян процес. Това не
се отнася вече за нашата епоха: в настъпващото общество силите, които се
противопоставят на демократичната, либерална и индивидуалистична модерност,
нямат повече структурираща роля.
Като структуриращи
оси ни остават само: 1/ логиката на пазарната конкуренция; 2/ режима на
техниката и науката и инструменталната рационалност; 3/ правата на индивида и
като следствие - либералната демокрация. Тези три основни принципа оттук
нататък се налагат като единствените организиращи принципи на хипермодерността.
Така се появи консумирането
от хипериндивидуалистичен тип.
Наричам това
"ефектът Diva ", по името на филма на Жан-Жак Бейнеикс, в който един
съвсем скромен млад пощальон се оказва същевременно страстен меломан, запален
по операта, живеейки в хамбар, оборудван с най-сложна hi - fi техника. Така ние
установяваме процес, при който се пропукват традиционните класови модели. Глобализираният
капитализъм вече не се поддава на урегулиране, превръщайки се в
турбокапитализъм, а това издига и един турбоконсуматор, хиперконсуматор,
освободен от тежестта на условностите, етосите и правилата на класите. Този
консуматор от нов стил, така често описван от изследващите го като блуждаещ,
постоянно прехождащ, бързоподвижен, непредвидим, фрагментиран, е изразителят на
хипермодерното консумиране.
От този момент
хипермодерната епоха съвпада с победата на консумиране, което е свързано повече
с емоциите, играта и опита, отколкото със стауса, престижа и признанието. С
други думи, индивидуализацията на консумирането се характеризира с по-малка
представителност, но с повече сенсуализъм и вкус към новото и всичко, което
новото внася в индивидуалното съществуване. Консумирането функционира вече като
пътуване: задвижено е нашето въображаемо.
Това е може би
основното желание на хипермодерния консуматор да подмлади своя времеви опит и
да го съживи чрез новости, които приличат на приключение. Оттук
хиперконсумирането може да се мисли като постоянно подновявана грижа за
емоционална младост.
В дъното на всичко
той мечтае да стане Феникс на емоциите, Феникс, който непрекъснато се възражда
за усетимостта и чувството на преживяното.
Тези покупки вече не
се подчиняват главно на логиката за класова отличителност, а на желанието у
човека да извърши лудост, за да си достави удоволствие.
Удоволствието не е
толкова в показността и външните знаци на богатството, колкото във вътрешното
усещане за собствената изключителност, в собствената важност.
Също като любовта
луксът отхвърля "всичко минава, нищо не остава". Любовта и луксът
общо са движени от едно и също желание за вечност. В хипермодерния лукс трябва
да се вижда своеобразен химн на спряното време, поема, посветена на паметта и
желанието за вечност.
Хората посвещават все
повече време, пари и любов за разкрасяване на дома, за да живеят в приветлива,
топла и хармонична среда. Модерното благосъстояние, установено в края на XIX
век, беше техническо, количествено, функционално и хигиенистично.
Хипермодерното благополучие е качествено, отнесено към сетивата и чувствата,
естетизирано и субективизирано.
В актива на
козметичните грижи не трябва да влиза вече само ефикасността, а трябва
допълнително да се развива измерението, свързано с усещанията при допир и
мирис, с идеята, че ефикасността е наистина ефикасна само ако се съчетае със
сетивното удоволствие при ползването на козметика.
Това е времето на
културата на сетивния и емоционален комфорт.
Вече не става дума за
лекуване на смущенията, а за това човек да обича себе си, като преобразува
съзнанието си чрез психологическа работа върху себе си. Ако днес наистина
нараства нарцистичният индивидуализъм, трябва да уточним още, че съвременният
Нарцис не престава да работи върху себе си, до такава степен се вслушва в себе
си и търси промяна. По такъв начин нашата епоха се съпровожда още от
психологизация на техниките на благополучието.
Успоредно сме
свидетели и на възраждане на интереса към философията и духовните търсения…………..Античните
мъдрости са били неотделими от аскетизма: днес никой не иска да се отказва от
нищо. Ние искаме да се ползваме от предимствата на материалистичния свят и в
добавка от вътрешна хармония.
Става дума за една
парадоксална култура, едновременно нарцистична и прометеевска, сенсуалистична и
здравословна, хедонистична и тревожна, индивидуалистична и хуманитарна. В
центъра на тази култура наистина е настоящето, но тя - макар и по нов начин - е
ориентирана към бъдещето и миналото.
Хипермодерният
консуматор е наистина сенсуалист, но е също активист и прометеевски настроен,
доколкото отрича естествения ход на нещата, иска да владее тялото си, а не само
да го усеща или да изпитва мигновена наслада.
В сравнение с
"наслада" господстваща става думата "здраве" заедно с
дълголетие и превенция.
Другояче казано,
колкото повече се оценностяват незабавните удоволствия, сетивните развлечения и
наслади за откъсване от действителността, толкова повече в действителността се
утвърждава една здравна и превантивна, т.е. загрижена култура. Колкото повече
се утвърждава измерението на настоящето, толкова по-централно положение добива
измерението на индивидуалното бъдеще.
Това означава да
кажем, че в нашето оценностяване на миналото няма вече нищо традиционалистично.
То е преди всичко нов инструмент за търсене на добро съществуване, което вече
не се свързва с количественото измерение, а с качеството на живота, с респекта
към природните дадености и наследството, с естетическите удоволствия.
В днешно време се
оформя все по-ясно категорията на ангажираните консуматори; асоциациите за
взаимопомощ и доброволците се множат. Етическите въпроси се завръщат в центъра
на онова, което занимава една въпреки всичко нарцистична култура…………Свидетели
сме на нов синтез между хедонизъм и ригоризъм, индивидуализъм и алтруизъм,
забавление и отговорност.
Необходимо е да спре
заклеймяването на хиперконсуматорското общество, защото то не е унищожило нито
алтруизма, нито моралната грижа, нито негодуванието, нито дори ценността на
любовта. Навсякъде любовта се представя като идеал на съществуването, като самата
същност на живота, като най-емблематичния образ на щастието. Никога двойката не
е била до такава степен основана върху чувствата. И какво по-важно от любовта,
която даваме на децата си? Ето добрата новина: не всичко е завладяно от
ценността на размяната и пазарната консумация. Не живеем в една нихилистична
епоха.