Стой там на най-високото от стъпалата —
облягай се на парковата урна —
така втъкавай слънцето в косата си —
притискай до гърдите си цветята с болка, с изумление —
захвърляй ги и се извръщай бурно —
очи, изпълнени от мимолетно възмущение:
но все така втъкавай слънцето в косата си.
Така бих искал той да отпътува,
така бих искал тя да си стои и да тъгува,
така навярно би я той напуснал,
както душа напуска тялото разбито, уязвено,
както разсъдък изоставя тялото, от него похабено.
Аз бих потърсил
начин несравнимо по-тактичен, по-изкусен,
начин, който приемлив на двамата да ни се струва —
по-прост и вероломен от усмивка и ръкуване.
Извърна се, а ето — с есенните настроения
се нижат дни, и часове се нижат, през които
въображението ми насилва тя:
косите над ръцете й, ръцете й отрупани с цветя.
И как ли са живели заедно, се питам?
Би трябвало да съм забравил поза, жест, подробност.
Понякога безпокоят ме още тези размишления
през тежки нощи или в дрямката следобед.
