http://www.online.rhetoric.bg/custom%20structure%20/%D1%85%D0%BE%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%B3%D0%B0-%D0%B8-%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%B5%D1%82-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82/
http://notabene-bg.org/read.php?id=16
http://notabene-bg.org/read.php?id=16
Не може да се проумее в дълбочина
възхитителната реалност на езика, ако не изходим от схващането, че словесното
общуване е изтъкано най-вече от мълчания.
Ортега-и-Гасет/Роден е на 9 май 1883 година в семейството на
представители на либералната буржоазия. Семейството на неговата майка притежава
и издава мадридския всекидневник "El Imparcial". Баща му - дон Хосе
Ортега-и-Муниля е журналист и редактор в същия вестник. /. Според него езикът е
активност, без която нито една човешка дейност не би била възможна…….третира
езика като форма на „мека" обществена власт над индивида…………За испанския
философ езикът е форма на живот. Езикът се интерпретира от Ортега като
ангажимент на човека към себе си, към Другия и към обстоятелствата, в които
живее. Испанският философ смята, че тази битийна обвързаност на езика с
човешкия живот остава извън възможностите на лингвистите, редуциращи езика до
абстрактна знакова система, до „вещ". Затова не се сродява с теориите на
лингвисти от своето време, а с идеи на Хумболд/германски филолог, философ,
лингвист и държавник, е роден на 22 юни 1767 г. в Потсдам. Той е по-големият
брат на германският естественик Александър фон Хумболт, с когото са сред
съоснователите на Берлинския университет (Хумболтов университет)/.
Животните имат пряко обкръжение и
нищо повече. Езикът дава възможност на човека да се дистанцира от обкръжението
си и, освобождавайки се от него, да направи от цялата действителност свое
неизчерпаемо и неограничено „обкръжение", сиреч свой свят.2
Посредством същия акт, по силата на
който той изплита езика из себе си, той вплита себе
си в него; и всеки език описва около народа, комуто принадлежи, кръг, от който
на човек му е дадено да излезе само дотолкова, доколкото непосредствено
прекрачва в кръга на друг език." . Човекът няма друг,
по-непосредствен достъп до предметния свят, освен опосредения от езика. Светът
е даден на човека „през" езика му, но тъй като езикът носи в себе си
самобитността на човешката общност, от чиято практика е израсъл и на която
принадлежи, човешкият свят е национално устроен. Затова, смята Хумболд, езикът
се изгражда, но същевременно и той изгражда - „духът на народа" е негова
причина, но езикът от своя страна е съществена част от онази продуцираща сила,
която причинява, т.е. прави възможен и активен, „духа на народа".
Според испанския философ
действителността започва да съществува за човека тогава, когато се превърне в
„съществуващо със значение", нещо, което става възможно посредством езика.
В първичното си съприкосновение с действителността човекът е изправен пред
континуум. За да е възможен животът му в тази действителност, за да не се
изгуби в нея, за да има ориентири в хаоса й, той я означава, „овладява" я,
като я категоризира - селектира, схематизира, обобщава - езиково.
Действителността става свят на човека чрез езиковото й подреждане от човека. Тя
„проговаря" в езика. И в това „изначално подреждане" се пораждат
според интерпретацията на Ортега поне две неща, които предопределят човешката
история: различните езици и изначалното познание.
„не само говорим на определен език, но и
мислим в рамките на предварително установените релси, на които ни обрича нашата
езикова съдба." Езиците са двигател на духовното своеобразие на
нациите, същевременно - и негово огледало.
Онова, което особено импонира на
Ортега в схващането на немския мислител, е, че езикът се мисли в категориите на
динамизма - не само като „даденото", но и като „задаващото се", като
едновременен процес на наследяване и на обновяване на езика.
Ортега пише: „... думите не са думи,
освен когато някой ги изговаря за някого. Само така, функционирайки като конкретно
действие, като живо действие на едно човешко същество спрямо друго човешко
същество, те притежават вербална реалност. И тъй като хората, между които се
разменят думите, са човешки животи, а всеки живот се намира във всеки миг при
определено обстоятелство или ситуация, очевидно е, че реалността „дума" е
неотделима от този, която я изговаря, от онзи, комуто е отправена, и от
ситуацията, в която това се случва. Ако думата не се разглежда по този начин,
това би означавало тя да се превърне в абстракция, да се лиши от смисъл, да се
ампутира и да остане от нея само един бездушен фрагмент"
Той знае: „ако двама казват едно и
също... то не е същото" , защото еднообразно казаното в
различни ситуации носи различен замисъл и предизвиква друго осмисляне.
Ситуацията е част от казването.
Михаил Михайлович Бахтин (17
ноември, 1895 – 7 март, 1975) е руски философ, литературен критик, семиотик,
написал значими творби в областта на литературната теория и философия на езика
по отношение на литературата, изследвания в областта на теория на романа.
Създател на концепцията за полифония в литературното
произведение. Изследвайки
художествените принципи на романа на Франсоа Рабле, Бахтин разгръща теорията за
универсалната народна смехова култура. Той изковава и понятията „хронотоп“,
„карнавализация“ и „менипея“.
Ортега навярно би се съгласил до
голяма степен с Бахтин, който казва, че в тишината нищо не звучи, а в
мълчанието никой не говори, т.е. че тишината е физическо явление, докато
мълчанието - специфично човешка проява.
...в говора езикът „казва" повече
от намерението на говорещия - във всеки речеви акт са вплетени множество нишки
от мълчание.
„Строго погледнато, поезията не е език.
Тя използва езика като материал, за да го надхвърли и да изрази неща, които
езикът sensu stricto не е в състояние за изрази. Поезията започва там, където
завършва действената способност на говора. Така тя възниква като ново измерение
на словото, несъпоставимо с неговата собствена природа".
Видимо Ортега споделя тази традиция.
За него „единственото пълноценно слово" е устното слово, писменото и още
повече печатното слово е „дехуманизирана" реч, книгата е „вкаменено"
изказване. Той споделя печалта на Гьоте от написаната дума, която била
„мизерен заместител на говорената дума". Позовава се на антипатията на
Платон към книгата, защото тя „съдържала трупа на изреченото". Но
същевременно Ортега е сред възстановителите на достойнствата на зрението в метафизиката
на сетивата. В неговата концепция езикът предполага не само работа на
„език" и ухо, но и на око. Защото без участието на зрението ще остане
„нечута" значима част от изреченото. В есе, посветено на „Пирът" на
Платон, Ортега пише: „Говорещият, който отсъства, ни е оставил думата записана,
значи изтръгната от експресивния комплекс на неговото тяло". И продължава
с последствията от тази изтръгване: „Както и да сме се приучили към четене,
колкото повече умеем да четем, толкова повече усещаме призрачната печал на
написаната дума, останала без глас да я изпълни, без плът с мимика да я въплъти
и да я конкретизира.". За Ортега езикът е неразделна част от
цялостната човешка изразност, той е, по думите му, „частен случай в общата
жестикулация, каквато е човешката телесност". Нелсън Оринджър е
точен, когато синтезира ортегианското схващане за човешката телесност по
следния начин: „Цялото тяло всъщност е една сцена, на която органите играят
пантомимата на вътрешните състояния".
Ортега си дава сметка, че човешкото
тяло не е „чисто" природна даденост. Че в него са имплицирани социални
кодове. И е нужна съответната кинестетична сетивност, за да се проумее в
съответната ситуация онова, което се „казва" от човешката телесност.
По-късно френският мислител Пиер Бурдийо ще твърди, че човешкото тяло е
социо-културно обработено и носи в себе си историята и биографичната траектория
на съответния човек. И затова пред погледа на Другия то е способно да говори,
да поднася смисъл. Както пише Бурдийо, „тялото функционира като език, по-скоро
говорещ за човека, отколкото говорен от него, език на природата, в който се
разкрива най-скритото и едновременно най-истинното, защото е най-неконтролирано
и неконтролируемо съзнателно, език, който заразява и свръхдетерминира със
своите възприети и невъзприети послания всички преднамерени изразявания, като
се започне от речта.
Ортега прави няколко наблюдения,
касаещи затруднението на англичани и испанци да овладяват чужди езици. Според
него овладяването на чужд език налага научаване не само на лексика, граматика,
фонетика. Тази дейност предполага да напуснеш собственото си съществуване, да
се преселиш и "играеш" чуждо битие, в това число да имитираш
съответната му жестикулация. Ортега смята, че англичаните и испанците се
срамуват да говорят други езици, защото „имитацията в зряла възраст неизбежно
включвала в себе си известна доза комедианство, фарс и клоунада", а това
било посрещано със съпротива у тези два народа, „така ужасно сериозни, толкова
неспособни да се преселват от своя собствен етнос в чужд, така малоподвижни вън
от себе си.". Тези наблюдения на Ортега говорят на първо място за
психо-културните граници на езиците, производни поне отчасти от различната им
жестикулационна изразност. Затова, дори да са отчасти погрешни от емпирична
гледна точка или силно преувеличени по отношение на визираните народи, са
уместни и продуктивни в хоризонта на темата за границите и природата на
мълчанието в езика.