Дори и ако ученикът на този етап, не схваща истинското
значение на своите изстрели, той поне разбира защо стрелбата с лък не може да
бъде спорт или просто гимнастическо упражнение. Той разбира защо онази нейна
част, която се научава технически, трябва да се упражнява до степен на пресита.
Ако всичко зависи от това, стрелецът да не си поставя цел и да се разтвори в
събитието, тогава външната му реализация трябва да става автоматично, без вече
да се нуждае от контролиращия или размишляващия разум.
Сред Майсторите на меча (сабята), въз основа на техния
собствен опит и на опита на учениците им, се приема за доказано, че
начинаещият, колкото й силен и схватлив да е, и колкото и храбър и безстрашен
да, е от самото начало, губи не само липсата си на самосъзнание, но и
увереността в себе си, веднага щом започне да взема уроци. Той се запознава с
всички технически възможности, чрез които животът му може да бъде заплашен в
битка, и въпреки че скоро става способен да напряга вниманието си в най-висша
степен, да наблюдава изострено своя противник, да отбива ударите му правилно
ида напада ефективно, всъщност той е по-зле отпреди, когато, полу на шега и
полу на сериозно, е удрял напосоки покрай себе си под вдъхновението на момента,
както му е диктувала радостта от битката. Сега той е принуден да признае, че е
на разположение на милостта на всеки, който е по-силен, по-пъргав и по-опитен
от него. Той не вижда пред себе си друг отворен път, освен безкрайни упражнения
без прекъсване, а неговият инструктор също не може да му даде друг съвет
засега. И така, начинаещият залага всичко на това, да надмине другите и дори
самия себе си. Той придобива брилянтна техника, която му възвръща известна част
от неговата загубена самоувереност, и мисли, че все повече се приближава към
желаната цел. Инструкторът, обаче, мисли по друг начин — и с право, твърди
Такуан, тъй като цялото умение на начинаещия води само до това, че „сабята
открадва сърцето му“.
