Aлпинизмът е интелектуална дейност, тоест тя не е
следствие на някаква лудост. Тя е резултат на някакви ментални възможности. Да,
лудост е да се прави всичко, което е извън обичайното, но много трудно някой ще
даде понятие какво е обичайно. За мен например алпинизмът е обичайното.
Често сънувам планината. Когато става дума за
психически травми, които са останали в мен, споменавам за експедицията до
Еверест, наистина много тежка експедиция. Сънувам я до ден-днешен, доста често.
Самите сънища не са тягостни. Там намирам някакъв покой, явно нужда да се
връщам и да си мисля. Не се чувствам некомфортно и неудобно, имам нужда да ми
се случват. Не е страдание, но е белег.
Нашата дейност е такава, че много пълноценно и живо
преживяваме нещата, които се случват с наши приятели и осъзнаваме напълно, че
нещата, които се случват на другите, реално могат да се случат и на нас. Когато
катеря, не го правя с нагласата, че ей сега ще се пребия и ще ме заболи.
Опитвам се предварително да взимам мерки. Никога не съм тръгвал на сляпо.
Винаги е имало нещо, на което да разчитам, или някаква осигуровка, или някаква
останала сила и идея. Не тръгвам, разчитайки само на късмета. Не вярвам на
късмета. Късмет на стечение на обстоятелствата може да съществува, но не
тръгваш да катериш, като разчиташ, че ще справиш само благодарение на това, че
ще те съпътства някакъв късмет. Имам идея и разчитам на нещо. Това не е късмет,
това съм аз.
Много трудно мога да обясня как си избирам целите.
Това са някакви лични критерии. Имам чувство, че това, което ни мотивира, то ни
избира нас, а не ние него. Разумът сме ние, но историите сами отиват при
човека. Той ги предизвиква, може би с качествата и действията си, те са като
елементи, които се събират в природата по естествен начин.
Ако изхождаме от думите на Меснер, че при повече от
50% се е отказвал, нямам как да оспоря думите му, въпреки че, доколкото съм
запознат с нещата, които е правил, съм сигурен, че доста пъти е надхвълял тези
50%. Ако говоря за себе си, в реалността ми се е случвало няколко пъти да
надхвърлям тези 50%, но способността на човек да поема определени рискове
зависи от възможностите му и от предварителната му подготовка. За един човек
100% са едно ниво, но за друг човек 100% са друго ниво. Оттам и понятието за
екстремно е различно. Всеки го преценява според възможностите си. Всичко, което
правим е опасно, това е ясно.
На Еверест за пръв път ме хвана страх, че мога да не
се върна. Това се случи на самия връх. До самото стъпване на върха бях като
зомбиран, вървях без абсолютно никакъв отказ, правех нещата, които си бях
предварително намислил. На върха имаше едно отрезвяване и ме хвана страх, че
няма да мога да се прибера вкъщи. На базата на това през какви места бях
преминал и дали ще мога да се върна през тях. Имах чувството, че бях раздал
абсолютно всичко от себе си, за да стигна до това изкачване, въпреки че имам
доста по-трудни технически изкачвания след това и реално по-опасни. Беше една
тежка експедиция. Минавала е лавина през мен, но съм се разминавал
по-най-добрия начин. Много е странно, когато си в такава ситуация, предприемаш
някакви действия и го правиш, бориш се. И в двата случая, на Вихрен и на
Гашербрум, правех разни неща, които да благоприятстват моята ситуация. Много е
важно човек предварително да си е мислил по темата – ако се случи това, какво
ще направя, ако се случи пък другото – как ще реагирам. Не че би могъл да
изчерпиш всички възможности, но ще имаш някакъв код в главата, който наистина
ще изплува в критичен момент. А често се оказва, че в дадената ситуация си се
държал неадекватно, но ти се държиш във възможностите, които имаш, затова
никога не бих осъдил човек, който е претърпял инцидент в природата за
действията му. По време на експедицията до Еверест, когато Христо не се прибра
в лагера, на нас ни беше ясно, че има някакъв проблем, а когато там има
проблем, почти винаги е свързан с гибел. Върнах се да го търся, не защото аз
съм бил героят и силният, а защото просто нямаше друг вариант. Когато излязох
на 8500 м, видях скъсано въжето, по което предния ден се бяхме качили и едни
очила, които бях сигурен, че са неговите, което означаваше, че това е мястото
на неговата смърт. По-късно се установи, че това не са неговите очила и че
мястото, където е починал, е много по-високо. Но тази заблуда може да се каже,
че ме спаси, аз се върнах. Изгубих мотивация да продължа, след като видях
очилата.
Мечтая да се срещам с неизкачвани върхове. Има
значение и каква е линията на изкачване, защото има творчество. Ти си оставяш
следите. Каквото ти е катеренето, такъв си и ти. Ако си представиш един връх и
си набележиш една линия, която изглежда много красива, ти мъчейки си да я
изкачиш, по някакъв начин променяш себе си и ставаш друг човек. Човек си
променя мащабите спрямо средата, в която вирее.