Срещи с Буров /1875 - 1954/

Атанас Буров бе под домашен арест в дома си на улица „11 август“ 1, където е сега централата на АПН. Това беше един разкошен апартамент, обзаведен според тогавашните ми разбирания смайващо.

— Господин Буров, Вие познавате световната история и политика…

— Да речем.

— Обиколили сте целия свят…

— Истина е.

— Учили сте и сте живели във Франция, Швейцария, Германия…

— И в България.

— Кое според Вас е най-ценното качество на един народ? Това, което Вие уважавате най-много.

— Труден въпрос, господин Памукчиев. Много труден. Аз мисля, че най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството. Не скромността. Не честността. Не и трудолюбието. Защото се доказа, че най-трудолюбивите народи най-често стават плячка на негодниците, като асирийците и немците. Последната война го доказа. Аз живеех с мисълта до вчера — до май 1940 година, че на света има три страни, само три страни, които са готови да умрат, да загинат, но да не превият врат и коляно пред противника си, пред своя враг.

— И кои бяха те?

— Русия, Англия и Франция. Обаче като видях, че Франция преви врат и коляно пред немеца, загубих тази вяра в нея. За мене французинът не е това, което съм си го представял. Само Русия и Англия са двете страни на света, които са готови да умрат, да загинат, но да не позволят враг да се гаври с тях. Защото с победения винаги се гаврят. Ебат му жената, изнасилват му децата — той мига и мълчи. Душат го, бесят го, колят го — той пак мълчи. Изземват му всичко, дори децата — той пак мълчи. Няма нищо по-страшно от това, да те победят. Само Русия и Англия не позволиха на Хитлер да се гаври с тях. И затуй аз най-много уважавам тези два народа. И ценя най-високо това тяхно качество родолюбието, гордостта на нацията. Нация без гордост не е нация. Никой друг народ, освен английския и руския, не застана пред немеца и не му стовари юмрука си в зурлата. Само тези два народа казаха „Стой. До тук.“ И му превиха врата. Казвате трудолюбието… Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари — това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин… Тя му еба майката. Тя го накара да празнува мишин ден, бабин ден, Зарезан, Свети Силвестър — и все не се работи. Все се пие и се почива. Тя впиянчи тоз хубав наш народ, тя го направи дембелин, хайлазин.

Питате ме, господин Памукчиев, защо слагам Панайот Волов в числото на четиримата най-велики българи. Слагам го, защото само той, подчертайте това, само той, единствен човек в българската история се отказа от поста си, от правата си, от славата, от суетата, от всичко — за Отечеството си, за България. Когато го избират за апостол, за главен апостол на Четвърти революционен окръг в Гюргево, през зимата на 1876 година, той взема за помощник Георги Бенковски — един прост караабаджия от Копривщица. И после, като вижда, че този прост караабаджия е гений, че е роден за водач, за пълководец, че е по-добър и по-достоен от него, предава нему своите пълномощия, той минава на втора линия, а Бенковски излиза начело.

Такъв случай в световната история няма. Това е един-единствен случай. И това го прави българинът от Шумен — Панайот Волов…

— И банкерите ли могат да бъдат велики?

— Да. И банкерите. Всеки в своята област може да бъде велик, стига да намери време, пролука, капитал, влияние, връзки и исторически шанс.

Изобщо в живота си, господин Памукчиев, аз съм работил с много изтъкнати кретени от национален мащаб. Кретен в известен смисъл бе и Иван Вазов. През 1920 година, Александър Стамболийски, за да го спечели, а и да си създаде име на меценат, му предлага разкошната къща Бартелеми-Вайс, на улица „Раковска“, предлага му вилата на Чапрашикови в Чамкория, която правителството изкупи за осемстотин хиляди лева с гората наоколо, предложи му един милион лева, даваше му субсидия, годишна субсидия, а Вазов отказа да ги получи. Това го знаем само ние: Стоян Омарчевски, Александър Стамболийски, Райко Даскалов и аз — Буров. Вазов го сподели с мене и с брат си Владимир Вазов. Ето го, жив е. Сега живее в село Рибарица, Тетевенско. Идете при него, господин Памукчиев, и го попитайте. Той ще Ви го каже. Той ще Ви го потвърди. Вазов не прие, защото щели да сметнат, че той ставал „храненик“ на БЗНС, на земеделците, на Стамболийски.

Глупак. Приеми. Вземи всичко. Запретни ръкави. Започни работа и напиши „Аз, Вазов“ — мемоари в пет тома, да има да четем… Да има какво да видим, да оценим България и българите. Защото той е познавал лично и Христо Ботев, и Васил Левски, и Захари Стоянов, и Стамболов, лично, лично, лично…

Той не разбра, че като остави пет тома мемоари, ще остави пет пъти повече на България, на своята партия, на своя град, на своя род.

Вазов бе гений на гениите.

Като чета неговото „Неотдавна“ и разказите му за Васил Левски, страничките за Ботев, аз плача. Плача и ридая над съдбата на България. Този гений трябваше да пише само за тези хора. За великите българи, а не за „Докузмерджанов на капъните“…

„Една българка“ е най-хубавият му разказ.

Вазов имаше какво да ни разкаже, както Ботев, както Левски.

За съжаление, ние българите бягаме от мемоарите.

Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя. Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.

Ето, това го запишете и го подчертайте. Човек не става свиня само тогава, когато си слага юздата сам. Трябва да става от софрата тогава, когато му е най-сладко ястието.

Българинът не си знае мярката. Ако ебе, ебе до припадък. Ако пие, пие до напиване (но на чужда софра). Ако яде, облизва чинията си.

— Охо-о. Искате да поучавате мен, Буров, Вие младокът. Не така, не така, господин Памукчиев. Не разсъждавате както подобава на човек на 23–24 години. Вие забравяте, че на Вашата възраст Наполеон е бил вече генерал и е превзел Тулон от англичаните. Не е позволено на човек като Вас да разсъждава като дете. Вие ли познавате народа или аз? Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът.

Защо казвам, че е прост този император на Русия? Защото в 1862 година, той продава Аляска на Америка. На Щатите. Продава къс от Русия, къс от снагата на една велика империя, която ни е спасила, но която може да диктува волята си на света. Всеки голям политик, господин Памукчиев, като голям дипломат, гледа на световната политика като на свое бойно поле, на свое дело. Русия е можела да вземе Канада, защото е имала сили за това, но не го е направила. Можела е да се настани и по на юг, примерно в Калифорния, имала е и флота, и сили, но не го е сторила.

А това говедо, това чучело, този глупак Александър II да вземе да продаде Аляска, със златните й залежи. Бе, животно. Бе, диване. Иди там, виж какво продаваш, и тогава дигай цената, щом ще го продаваш. А той го е дал на безценица. Ето защо, господин Памукчиев, аз Ви казвам — в световната политика могат да се месят и да оценяват само големите политици, лъвовете като Рузвелт, като Сталин, като Чърчил — тримата най-големи политици на нашето време.

— А кои бяха тримата най-големи политици на Вашето време, господин Буров?

— Моето време, когато аз бях министър на външните работи през 1926–1931 година, нямаше големи политици. И не защото не ги е имало, а защото не можеха да се проявят. Големият политик се проявява само в бурни години и бурни времена. Войната е бурно време. Световните политици се показват именно тогава. За мене Хитлер е гений. Зъл гений, но гений. Защото той създаде от нищото нещо, създаде един култ, една империя, една армия и раздруса устоите на света и световната политика. След сто години историците ще му признаят много заслуги. И ще забравят онова, което той е сторил като зло. Защото хората имат къса памет.

Вие неправилно описвате Фердинанд, господин Памукчиев. Той беше хубаво момче когато дойде в България през лятото на 1887 година. Аз бях там с баща си — в Лом, на пристанището. Там го посрещахме. Гледах княза и му се дивях. Бе висок, хубав младеж. До него майка му — хубава, млада, засмяна.

Тя бе истинска французойка, господин Памукчиев, и правеше политика с фустата си, а синът й — с ума си. Цар Фердинанд бе най-умният български държавник от 1887 до 1912 година. Това не може да му се отрече.

В живота, в печата, в политиката, господин Памукчиев, мярката е велико нещо. Всяко нещо, казано с мярка, хваща дикиш. Всяко нещо, казано с нервен, раздразнителен тон отблъсква. А Сталин говореше спокойно. Много спокойно. И това негово спокойствие беше изплашило генералите. Зад това спокойствие те бяха видели Русия. Русия — могъща и страшна за света. И го видяха не само те. Видя го светът.

И си въобразяваха до един, че ще оправят Русия с демокрация. Глупава илюзия. Светът се управлява открай време или със сурова диктатура или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари. Няма демокрация, където няма колонии. Няма демокрация, където няма да ти тече отвън, от чужди джобове и каси.

Великият политик, господин Памукчиев, мисли сто години напред. Посредственият — ден за ден. И това е разликата между политиците.

— Аз не вярвам в колективизма, нито пък в съзнанието на човека при общата работа. Има индивидуална работа. Има лична сметка. Личен интерес. Ето, аз така разбирам нещата. Човек има една глава — да мисли, една уста — да яде. Човек е създаден да бъде сам, сам господар на нивата си, на труда си. Сам. А вие, комунистите, вярвате в общото, в колективизма. Аз не вярвам. И го намирам за противоестествено. Човек живее за себе си, а не за другите.

— Така мислите Вие, господин Буров, защото така ви изнася на вас и така са ви възпитавали пет милиона години. Човек се превива, Вие сам го казвате, и се превъзпитава.

— Казах, че се превъзпитава за дребното — да яде, да спи, да не хърка, да не пърди на обществено място като кон, а да се държи прилично. Но никой не го възпитава как да прави оназ работа, как да си пробива път в живота. Това с възпитание не става. То е в природата на човека. Той с него се ражда, както вълка — да яде месо, а агнето — да пасе трева.

Ватикана, господин Памукчиев, е имала и има два свои университета, под различни фирми и имена. В единия от тях, крехки и набожни момчета четат и пеят „Осанна вишни“, а в другия се учат да стрелят, да убиват, като разузнавачи на католическите банки в света. Ватикана има най-много банки в света. Това да го знаете от мен. Най-много. Повече от Щатските банки взети заедно. Но понеже в света никой не казва тази банка е католическа, тази протестантска, тази арабска, персийска, а се казва банка, всичко се забулва в тайна.

Ето защо аз възпитавах моите чиновници така, че да не пушат. В банката си аз не пушех пред тях. Никога… Щом искаш работа — сам дай пример за дисциплина. Чиновникът има особена психика, господин Памукчиев. Той по принцип е лентяй, нагаждач, мижитурка, мръсник и подлец. Той, като поробен човек, като командван човек, е нула като личност.

Ако пък е началник, усвоява всичко ниско и лошо. Пие му се, краде му се, лъже му се, унизява подчинените си!

Има чиновници, които не дават на другите около тях да дишат.

— Приказваме за демокрация, за работа, за свобода. Демокрацията е голям лукс, господин Памукчиев. Много голям лукс. Тя, демокрацията, е цвете, което вирее само на богата, плодородна почва. Не на камънак, не на пущинак. Демокрация в Африка няма. Пустинята ражда пясъци и камъни. Тя не ражда хляб.

Демокрацията расте при хляба. Има демокрация там, дето хлябът е по-мек и по-дебел — като в Англия и Франция, в Америка и Чехословакия (до 1930-та година).

— Защо слагате демокрацията в Чехия до 1930 година?

— Защото Чехия, Чехословакия, това бе едно щастливо дете на фортуната. Чехия създаде индустрия с помощта на Австро-Унгария. Тя успя да забогатее. А там, където има кесия пълна със злато, има и демокрация. Създават, се партии.

Как се създаде нашата Народна партия? Пак така — от богати хора, от хора с много пари. Малко пари правят малко нещо. Многото пари — много нещо. Испания ограби Америка, но не създаде демокрация. Защото Англия й взе и парите, и колониите. И тя създаде демокрация. Вие, младите хора, господин Памукчиев, трябва да четете историята откъм паричната й страна, откъм икономическата й основа. А не от политическите й изводи. Те са глупави и наивни. Те не показват това, което е. Показват Хан Крум, че отсякъл главата на император Никифор, защото не щял мир — „не щеш мир — на ти секира“. Основата е друга — чисто икономическа. Никифор нахлува с огромна войска, опустошава България, ограбва стада, земи, всичко. Влиза в Плиска и задига ханската съкровищница. Взема златото на хана. Крум побеснява. Дига народа. Прави засека на императора и му отсича главата. Взел ли си е златото? Не, разбира се — награбеното се праща веднага в Цариград. То не се носи. То се пренася бързо, светкавично. Крум е водил първата светкавична война в света. Той прави светкавичен удар, защото е нямал друг изход. Трябват му пари. Без пари държава не става. В света големите държави са и големи стопани на златни рудници и златни мини. В България, мина „Злата“ зад Трън стана притежание не на гърци и сърби, а на англичани. Жалко, най-хубавата мина бе тяхна. Защо ние не я взехме — защото онези надушват първо златото, второ — въглищата или петрола, и трето — земята. Земята на България няма злато.

Егон Карнеги, един немец с чешка кръв (майка му е чехкиня), стана експерт на Балканската банка през 1906 година. Той състави списък на всички минерални извори и курорти на България. Обиколи Черно море. И започна да пропагандира в Чехия, че е най-изгодно да се почива в България, във Варна и в Бургас, че с една десета от парите за Ница ще прекарат сто пъти по-добре в България, на българския бряг. И започна да устройва беседи за красотата на българските курорти. Но не в България, а в Чехия. Създаде чешката колония в София, по подобие на Варна и на Бургас. И той откри още през 1907 две казина и две кабарета във Варна и в Бургас. Никой не ги забелязваше — властта не се интересуваше от тях. Той отвори барове и вариетета — той, банкерът. И докато ние, българите, се усетим, чехът ни го вкара двоен. Той обра каймака. Взеха да идват и средни, и богати чехи на курорт във Варна. Наемаха квартири. Наемаха си файтони и обикаляха по околните села, живееха като крезове. Евтиния до бога. Богатство на месо и на храна — до небесата. Истински райски живот за тях, защото те печелеха парите си в богата, добре платена страна, а ги харчеха в бедна на пари, но богата на добитък и на храни земя. Това е колония за тях. Защо им трябва Африка, когато България им бе до гъза…

И така, чехите първи нахълтаха в нашите курорти и първи изпитаха тяхната сладост. Аз разбрах това много късно. Но какво направих аз? Нищо. Вече всичко бе направено от чеха Егон… Той, с чешкия си дух, с еврейския си нюх (знае се, че чехите са евреите на славянството) намери златната нишка в България и я използува. Той отвори кабарета в София. Негово дело е новото кабаре „Нова Америка“, „Жасмин“, „Лорелай“, „Лорета Брикси“ и „Капернаум“. Кабаре „Капернаум“ на улица „Леге“, с клон на улица „Позитано“, затъмни всички кабарета в България. То отвори клон в Пловдив — кабаре „Ясика Бени“ с италиански капитали. Италианците имат нюх към хубавата стока, хубавата жена, хубавата пара и леката, приятна работа.

Аз се боя, господин Памукчиев, само от хора с големи амбиции и с много пари, като Ляпчев, като Ванче, като Иван Евстатиев Гешов. Аз не се боя от голтаци. Дадеш му шепа злато и го купуваш. Той се продава, но богатият не се купува, не се продава. Той сам те купува. И те продава. Ако вие, комунистите, станете богати, ще купувате. Ако останете бедни — ще ви купи някой друг. Средно положение няма. Старите българи са имали хубава поговорка — „пара при пара ходи“. Но не многото при малкото, а малкото при многото.

В икономиката има още един велик закон, и то страхотен закон — законът на принадената стойност. Това е суров закон. Не може без него. Маркс, вашият бог Маркс, го показа на света. И светът го разбра. Но светът се промени през 1919–1933 година. Богатите хора започнаха да дават по един комат и на работника. И го спечелиха.

Търговията е преди всичко психология и прозорливост. Тя не търпи наивници, глупаци и хора, които „я карат през пръсти“. Затова тя се предава по наследство, само между евреите. Те нямат право да стават държавни чиновници, но имат право да отварят банки, фабрики и магазини. И ги отварят. И печелят. И правят пари. А с парите си правят политика. Всеки гледа да има на страната си богатия, а не бедния съюзник. Те, евреите, издигнаха д-р Фаденхехт за професор, за юрист, който през 1906–1907 година води делото за защита на наследството на Евлогий Георгиев и срази генерал Рачо Петров и цялата му адвокатска агентура, мобилизирана да го защитава.

— Защо?

— Защото знаеше повече. Защото бе учил по-старателно. Защото евреинът разчита само на себе си и на способностите си. А не на рода, на имотите си. Той е преди всичко творец на своето благополучие. И аз, колкото и да ги мразя, се уча от тях. Еврейката или евреинът, като идат на Слугинския базар да спазаряват слугинче, отбират най-доброто. Те като че ли разгръщат душата на тези селянчета и хващат най-достойното, най-работливото. Нашият чичо, повлякъл вещицата си, оглежда момичето първо за хубост, дали ще може да го мине някой ден, когато я няма госпожата, а госпожата пък отбира по-кекавото, по-грозното, да не се заплесва мъжът й по нея, слугинята. Еврейката гледа момичето в очите и чете в тях. На този свят най-трудното изкуство е да четеш в очите на човека това, което е той — за какво мисли и за какво го бива. Окото е телескопът към вселената. Човек е една вселена. Опознай я, изучи я и я използвай. Евреите са мъдър народ. Те те опознават с първото виждане. Те те преценяват от първата дума. Затова, ако се залюбиш с някое момиче — еврейче, господин Памукчиев, признавай моментално, на секундата, че си по-глупав от него и по-неподготвен в живота. Евреинът се готви от дете за борба с живота. Ако бащата е търговец — за търговията, ако бащата е банкер — за банкерството, ако е работник — за работник, но работник — баш майстор. Правило за тях е да бъдат първи. Те са съобразителни и бързо маневрират, за разлика от нас, които в решителни мигове мъдруваме и се объркваме, както през 1913 година. Аз като банкер и като министър разучавах психологията на разните народи в света — това бе мое задължение. В Обществото на народите в Женева — като български външен министър наблюдавах всеки свой колега, всеки дипломат с окото на търговец и банкер. И откривах веднага слабостите на всички, но не позволявах да открият моите слабости.

Изкуство се прави най-трудно в бедна страна, с беден народец. Голямото изкуство на Елада се роди в най-хубавите й търговски години. Венеция, Генуа, Флоренция и Тоскана станаха център на изкуството и на художниците. Тогава, когато тънеха в злато, а корабите се връщаха натъпкани със стоки. Златото дава тон на всяко изкуство. Затова ореолът на светеца се прави от злато. Изкуството е ореол на човека.

Банкерът-евреин или българин, само като види просителя на заеми, отгатва за миг какво представлява той. Търговецът пък почти 90 на сто знае кой клиент ще купи и кой не. Ученият човек е човек безпомощен в живота. Той е пленник на науката си и става безпомощен в живота. А простият човечец, това дяволче, то пък знае кой учен може да измами и кого няма да успее да измами. Това важи най-вече за циганите. Те са най-ловката и най-прозорливата раса. Те стоят гладни, но мислят. Те не работят много, като селяните, но живеят на техен гръб. Селото храни циганията и циганското племе в България. В Унгария циганите са музиканти, певци, а циганките — първи любовници и бар-дами в кабаретата. Те са красиви, интелигентни и сластни жени. Превърнали са изкуството си в култ.

— О, ние банкерите сме като главнокомандуващите, като стратезите на армията. Фабрикантите са като началник-щаба на армията. Търговците са като капитаните, като офицерите. Всички заедно вършеем в един харман, но ние, банкерите, командуваме парада. В армията дребните хора по-често стават храбри пълководци отколкото едрите. Едрите мъже водят легионите на Цезаря, а Цезарят стои в палатката и дава заповеди. Аз знам, че Цезар е бил висок 1.60 сантиметра. Метър и шейсет, толкова, колкото е бил генерал Рачо Петров, Стефан Стамболов.

В Америка има култ към едрите мъже — както ни ги описва и Джек Лондон. Аз не знам в тази страна дребен по ръст и дребен по дух човек да е станал президент.

В Япония Микадо е метър и половина. Но умът, умът е всичко. Човек с огромен ум трябва да се роди в огромна страна. Аз, който мога да направя прогноза за сто години напред, си останах дребен банкер в малка, дребна България. Геният не надскача ръста си в дребна, бедна и гладна страна. Той става или маниак, или нищожество. А често завършва и в лудницата. Само парата е онази лодка, която може да изведе гения в морета и океани. В Аячио Наполеон щеше да е полицейски пристав — като баща си, но във Франция той стана Наполеон, ако бе в Америка, щеше да е Георг Вашингтон.

— Да чете всеки може, господин Памукчиев, но да управляват могат малцина. Да управляваш умно е дарба, както и да ръководиш голяма армия. Големите политици и големите пълководци носят дарбата си от рождение, както и големите ебачи, господин Памукчиев. Това е чудна дарба. И бог я е дал на малцина.

Оставате без работа в Англия. Шляете се, скитате. Вика ви полицейският началник в участъка и ви казва:

— Господин Смит (той ви говори учтиво, като на джентълмен, защото ви уважава като избирател и бъдещ джентълмен)! Вие сте без работа, нали?

— Да, без работа съм.

— Не сте болен, нали?

— Не, не съм.

— Не сте сакат, нали?

— Не съм.

— Ето какво, господин Смит. Вие сте нрав, здрав, млад, силен, годен за работа. В Англия Вие сте скитник поради мързела си. А в Англия има Закон против скитниците. Той важи и сега, ще важи винаги. Ако до една седмица Вие не заминете за Австралия, Нова Зеландия или Африка — ще Ви затворим като скитник. И няма да излезете оттам, докато не посочите страната, в която трябва да заминете веднага.

— Нямате право.

— Законът против скитниците ми дава това право.

— Аз съм поданик на краля.

— Кралят е подписал този закон. Вие за мене сте скитник. Една седмица — и да Ви няма. Ако нямате нари за път, Източноиндийската компания ще Ви кредитира. Аз ще уредя въпроса. Като спечелите, ще й върнете парите. Но Вие нямате място тук.

Обвиняват българите, че били ставали предатели. Глупости. Няма по-чист народ от българския. Кажете ми, кой народ, кой друг народ, успя да запази тайната на конспирацията на Левски цели седем години? И ако не бе онзи турски шпионин — Димитър Общи, тя нямаше да се узнае.

Коя власт пада доброволно бе, господин Памукчиев? Я ми посочете само една. И то власт, дошла с преврат, както дойдохме ние, на 9 юни? Никоя.

Всяка власт има достатъчно сили да се справи с всякаква опозиция вътре, когато поиска, където поиска. Аз не си правя илюзия, че сега, ако решите вие, комунистите, няма да се справите за една нощ с тази опозиция на Никола Петков, на Коста Лулчев, на Кръстьо Пастухов, на Григорчо Чешмеджиев. Това са илюзорни силици, които си въобразяват, че ще победят на въображаеми свободни избори. Няма никъде по света свободни избори. Има дирижирани, добре платени избори.

Няма по света свободни съвести — Ромен Ролан го доказа. Има заинтересовани съвести.

На 21 юни 1931 година ние умно, предвидливо, съзнателно предадохме властта на Народния блок, за да не теглим каиша на кризата.

Ето, това е истината. Събрахме се с Ляпчев и с царя и решихме този въпрос. Аз съм единственият жив свидетел на това.

На министерството на просветата е предвиден примерно бюджет от един милиард лева. Аз викам министъра на просветата Стоянчо Омарчевски и му казвам: „Скъпи братко, ти виждаш — страната ни е в затруднение. Трябва да плащаме репарации, дългове, контрибуции, да поддържаме армия, полиция. Ще съкратим бюджета наполовина.“ И той ще уважи този довод и ще се съгласи. Вземам тези „спестени“ петстотин милиона лева и давам сто милиона на Съюза на запасните офицери, като подкупвам водачите им, давам още сто милиона на ВМРО — на Тодор Александров, като подкупвам първо водачите, после давам сто милиона на останалите вождове на опозицията. И всичко е наред. Ще организирам служба от мои хора, които ще носят подкупите в пликове, по домовете на господин Мушанов, на господин Цанков, на господин Казасов, на господин Пастухов, на господин генерал Иван Русев, на полковник Иван Вълков. Примерно, по десет хиляди лева на месец. В плик. И край. Преврат никога няма да има. Но Стамболийски бе човек — романтик и не разбираше от висша политика.

Той мислеше да просвещава народа. Народът не ще просвета, господин Памукчиев.

Народът иска пари. Иска земи. Иска жени.

Стамболийски бе селянин. Трябваше да плаща, а той не искаше да плаща.

Съветниците му до един бяха честни, но прости хора — и Стоян Калъчев, и Сергей Румянцев, и брат му Васил. Аз съм изучавал изтънко, детайлно цялата политика на този голям българин. Той бе голям — и на ръст, и по ум, и по воля, но бе малък в предвидливостта. Няма да жалиш финансите на държавата, когато трябва да укрепваш властта си. Ще даваш на армията, на полицията и на опозицията.

Ще храниш добре тези три фактора, за да управляваш вечно — един свален от власт министър иска да дойде отново на власт, като мене на 2 септември, защото иска да получава пари, да има министерска заплата. Е, добре. Вие, господин Памукчиев, сте министър-председател. Имате пари. На кого ще ги дадете? На учителите ли? Глупости. На опозиционните водачи, то се знае. Давате им по една министерска заплата и… край. Управлявате чрез тях и срещу тях. Управлявате за тяхна сметка.

Умните хора, като Бисмарк, са въвели този ред, а преди тях — римските императори.

Учи се от Рим и ще управляваш вечно. Това е закон на живота.

Наивници в политиката няма и не може да има.

— А какво има?

— Предвидливост и прозорливост. Който ги няма — вън от историята.

— Кой ги е имал?

— Само двама души — Ленин и Сталин.

Буров бе уверен, че чрез разговорите ни ще остане в българската история. Той ставаше от ден на ден по-речовит, по-сладкодумен и по-забавен. Разказа ми историята на всички големи добруджански чифликчийски фамилии. Между тях и историята на Петър Габе, бащата на Дора Габе, тъстът на литературния критик професор Боян Пенев.

— Петър Габе е, мисля, руски евреин. И се ожени за руска еврейка. Руските и немските евреи минават за аристократи на еврейството в света, господин Памукчиев. Те се смятат за нещо повече от другите, защото живеят сред най-великите народи. Не знам защо, те винаги са били — поне тези, които аз познавам в България — големи хора, големи във всяко отношение. Ето, Петър Габе купи своя чифлик от баща ми и му бе признателен за това. Баща ми също му бе признателен, че го отърва от чифлика, от който винаги губеше. Петър Габе отиде в Русчук, яви се на търг в Образцов чифлик и изкупи оттам трактори, вършачки, плугове, редосеялки. И пръв в Добруджа въведе свръхмодерно земеделие. Чрез някакви свои познати в Чехия си достави семена за редки и доходни култури, развъди едри, тлъсти, носливи кокошки — кохенхинки, легхорни, родайланди. Бе откъде ги намираше този дърт курварин не зная, но той оплоди цяла Добруджа със своите едри, хубави кокошки. После достави отнякъде, май че пак от Русе, от Образцов чифлик, крави, волове и биволици. Той е първият българин, който създаде биволовъдно стопанство в България и започна да изнася биволици — породисти, едри, млечни биволици, каквито никой никъде не бе виждал.

Богат човек стана. Но му се случи беда. Жена му заболява от една женска болест в матката. И лекарите й забраняват всякакви полови контакти, всякакви раждания, аборти. „Ще живееш до сто години — казват й те, — ако забравиш, че има мъже на този свят. Помисли как да намериш жена на мъжа си, за да не те безпокои.“ И тази умна жена, тази еврейка, научава, че в Балчик е потънала една гемия, че мъжът се удавил, а жена му останала жива и гладува в един малък хотел до пристанището — без пари, без дрехи, без подкрепа отникъде. Качва се на файтона с мъжа си. Отиват в Балчик. Намират ханъмата — Абба се казвала тя. Аз я видях през 1905 година. Госпожа Габе я наричаше „Албени“, което ще рече „най-хубавата“… Като влизат в хотела, госпожа Габе и мъжът й Петър Габе виждат една млада, рядко красива жена.

— Ти излез — казва госпожа Габе на мъжа си. — Аз ще поговоря с нея.

Влиза да поговори насаме с нея. Абба ми разказа след време какво са си говорили. Тя ме харесваше. Тя дори ме обикна, ако мога да вярвам на думите й. Станахме приятели. Госпожа Габе й казва: „Аз съм болна. Не мога да приемам мъжа си. Забранено ми е. А той не може без жени. Трябва да има жени. Мъжете без жени вършат глупости и разбиват семействата си. Имам много деца. Не искам да остават без майка. Затова, ако приемеш, ти ще му бъдеш жена. Но децата да не узнаят това. Аз ще се погрижа те да бъдат далече от нас. Дора ще учи във Варна, в София, Сеня и Белла ще бъдат също далече… А когато са тука, ще бъдеш слугинята Абба. Моят мъж няма да те остави на улицата. Ще ти дадем 40 декара ниви, крава, теле, ще гледаш кокошки. Ще имаш къща. Всичко това ще бъде уредено чрез нотариус, по закон. Ти ще бъдеш равноправен член на нашето семейство.“ Абба приема.

Госпожа Габе й дава сто лева, златни (пет наполеона), като предплата за пет месеца.

— Ако нещо не ти хареса, можеш да се върнеш в Турция с тези пет наполеона — казва й тя. — Искам да се обичаме, да се уважаваме и да ме слушаш като майка и сестра. Мисля ти доброто, а не злото. Мъжът ми е добър, златен мъж. Ще бъдеш доволна от него. Бива го за всичко… Ще се увериш…

Абба приема, както казах, и заживява с Петър Габе, като негова любовница.

И до края на живота му тя му остава вярна любовница. Нашият адвокат в Балчик — Бързаков, уреди договорите им. Абба получи 40 декара ниви, крава, теле и й построиха малка къщичка в Дъбовник. А след смъртта на Петър Габе, Абба се премести в Балчик, на една тиха уличка и какво стана с нея, не разбрах. През 1930 година, като министър на външните работи, минах през Балчик, за да се представя на Режина Мария в двореца й. Исках да сгодявам цар Борис за една от дъщерите й (дали не беше малко по-рано?)… И там попитах за Абба.

— В живота, господин Памукчиев, преуспяват само тези, които са добре възпитани. Тези, които знаят правилата на играта на този живот. А тези правила се свеждат, казвал съм ти го тук-таме, към едно: бъди учтив, бъди внимателен, бъди усмихнат.

В живота навъсените, мрачните мъже нямат успех, нито пък са щастливи с нещо. Те са нещастници. Жените и децата им — също.

В София един от водачите на демократическата партия — Петко Каравелов — бе мрачен човек. И той и децата му бяха нещастници.

— Извинете, господин кмете — говорех му много учтиво, като на човек, с когото искам да водя дълъг разговор, — моля Ви, кажете ми, колко кошери пчели има в селото Ви?

— Че знам ли ги.

— Горе-долу.

— Отде да ги знам. Туй не ме интересува. Аз си гледам кметлъка, общината, а селяните си гледат работата. Всеки с работата си.

Тогава не бях още министър, а просто банкер, който проучва условията за търговия, условията за продажба на плодове на световните пазари. Всяка банка търси сама пазарите. Нея не я търсят. Тя насочва търговците. Тя им казва къде какво се търси, къде какво може да се продаде. У нас е прието търговецът сам да разбива пъртината. Не, той не може да прави това, защото си гледа магазина, склада, хляба. За него ще разузнава банката му. За това поддържа свое банково разузнаване. Тя ще подпомага своите клиенти. Тя ще им дири пазарите, а не те. Ако те си намерят — добре. Евреите — търговци до един почти членуваха в разни масонски ложи. А какво бе масонската ложа? Нищо друго освен осведомителна търговска и банкова централа. Начело на ложите стоят повече евреи — банкери — Дюпон, Рокфелер, Стисен, Круп, Шнайдер — световни имена…

Българинът — банкер е принуден сам да разузнава, ако не е впрегнат в някоя масонска ложа. Аз съм заклет враг на това еврейско племе, но аз го изучавам, аз го дебна, аз го следя, аз се уча от него, защото то е по-умно и по-предвидливо от нас, българите — банкери… Да, това е истината. Умните народи са умни, защото умеят да пестят и да ценят парата. Простите банкери и народи са прости, защото не умеят да ценят парата. Какво искаш, щом сложихме на 9 юни 1923 година за министър на финансите един ловчанлия, който играеше покер, който пилееше пари по балове и банкети, а „оправяше“ чиновничките си без пари. Това е грозна история. Мъж, който използва подчинените си за лични цели и услуги, е подлец. Жената е нежна натура. Тя трепери за службицата си и дава, бута, но проклина. Петър Тодоров — да ме прощава историята ни — не бе за министър на финансите. Дребнави сметки са го издигнали тогава — на 9 юни. Аз, ако бях тогава в България, нямаше да позволя това.

Много е важно на този свят да знаеш тайните на света, господин Памукчиев. Да знаеш нещо, което другите не го знаят. Например, да знаеш, че Хитлер и Сталин се бяха разбрали през 1933–1934 година да търгуват, да си купуват и продават стоки, да не се сбиват, да си карат търговията разумно, по човешките закони, защото това им диктуваха интересите. Те бяха на противникови позиции по идеологията. Но идеологията не храни държавата, а я храни селото и търговията. Това е закон на живота. Наполеон мразеше Англия не защото бе на други идеологични позиции, а защото тя не му позволяваше да търгува — блокира пристанищата на света за неговите кораби. И в битката при Трафалгар той загуби морското си могъщество и крилете му паднаха.

Адмирал Нелсон му бе майсторът тогава. И той подряза крилете му — да не литне над Англия. Затова му дигнаха такъв огромен паметник. Паметник, за който са платили в Англия толкова злато, колкото струва самата статуя.

До Трафалгарската битка Англия бе жестоко притисната от Наполеон. И когато падна флотата на Наполеон, падна и куражът му да завладее Англия. А той би могъл да го стори, ако флотата му бе оцеляла.

В българската история аз познавам много сериозни, трагични и героични моменти, когато всичко е било на косъм — както през ноември 1885 година, във войната със сърбите. Българите поставят всичко на карта и на 7 ноември те побеждават. Те вземат връх с върховно усилие. Кой вдигна паметник на българския войник от 1885 година, който спаси България? Никой. Пари ли нямахме? Имахме. Скулптори ли нямаше по света? Имаше и ги има. Но защо не се вдигна този паметник?

Кавалерът, господин Памукчиев, се създава, той се възпитава. Той не се ражда кавалер. Нямаш ли го ей тук (сочи сърцето си) — няма да го имаш никога. В България, в нашите средни и основни училища, ние възпитаваме всякакви, но не и кавалери. Ако те бяха умни хора, щяха да ми благодарят за закуската, аз щях да ги поканя и втори път. Аз обичам да каня. Майка ми така ме е възпитавала — да каня, да бъда щедър. Баща ми казваше, че от една гощавка човек не пропада. Напротив, печели приятели чрез гощавки. Но поканените да са хора, да благодарят поне.

Нямаше човек в България, освен брат му, който да обича Стамболов. Това бе най-гадната и най-омразната личност в София, в България. А младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си — младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири. Хъшовете са намерили своя кумир не в Любен Каравелов, а в Ботев.

След Освобождението младежта живееше без кумири. Младежта трябваше да има идеали, кумири. И намери Алеко. С Алеко бе погребан последният младежки кумир в България.

Ние сме вечно без пари. Ние вечно имаме дългове — вечно изплащаме полици, лихви, ипотеки, ние сме винаги на „червено“. Салдото ни е винаги отрицателно. Никога не е имало ден в България, държавата да каже: „Днес не дължа нищо.“ Не. Това щастие българинът не го е преживял никога. И затова сме били винаги така потиснати. Ако сега вие успеете да го направите, ще ви поздравя. Но няма да успеете и вие, защото сами сечете извора на богатство и благополучие. Колите селото. Колите селянина. Колите клона, на който седите. Само селото носи богатства на нацията. А нашето село е съсипано от данъци. Сто вида данъци. Аз няма да видя нито един голям паметник в България, като този на Царя Освободител, защото няма да видя и много пари. Паметникът на Царя Освободител стана в най-мирните и най-щастливи за България години — от 1901 до 1911 година.

— Господин Ляпчев, всяка жаба да си знае гьола. Вие — Вашия гьол — парламента и Министерския съвет, а аз — моя гьол, парата. Парата може да купи и министър, и депутат. Но гол депутат или министър не може да купи нищо, даже кюлоти на любовницата си.

— Всичко е относително, всичко е илюзорно на този свят, господин Памукчиев. Всяко нещо е измама и лъжа, заблуда и фалшиви представи за света. За вас, младите хора, Швейцария може би е някакъв рай. Някаква обетована земя. За мене това е най-грозната, най-ужасната страна, с най-големите егоисти на света. Даже в Ню Йорк не са така егоистични хората, както там — в Швейцария. Веднъж, по време на заседание на Обществото на народите в Женева, получих тежка стомашна криза. С ужасни болки. Веднага ме откараха в една частна американска болница. Както в София, където до скоро имаше частна руска болница — на Руския червен кръст, на улица „Искър“, така и в Женева имаше много частни американски, английски, френски и германски болници. Там се плаща всичко — за престой, за храна, за прегледи, за масажи. Всяко нещо си има цената. Тези частни болници са нещо повече от Елдорадо. Те са дворците на цар Мидас.

Дал ти е локумче за 10 стотинки — ти трябва да го почерпиш с една сусамка за 12 стотинки. Защото той е вложил пари преди тебе. Той има лихва върху тия десет стотинки. Това е то Швеция, Швейцария, Дания, Холандия, Белгия. В света само ние, българите, гощаваме пътник, непознат без интерес. И то нашият хубав, добър селянин. Колкото е добър той за себе си, толкова е и вреден. Защото чужденците го смятат за глупак. А той не е глупак. Той е благороден човек, той е рицар по душа. Нашият селянин, ако запази прекрасните си качества на гостоприемство и трудолюбие, ще бъде нещо като бяла лястовица сред черни врани и гарвани. Европейците са свине. Те са загубили образа си на хора. Ние все още сме запазили нещо чисто и свято от манталитета си.

— Господин Буров, кога за последен път опознахте българина, като човек, като работник, като селянин?

— Оригинален въпрос. Да, ще ти кажа, господин Памукчиев. Това стана на 4 септември 1944 година.

— Как стана това?

— Бях вече на власт — министър без портфейл в кабинета на онова говедо Константин Муравиев. Мои колеги бяха Никола Мушанов — демократ и Димитър Гичев — земеделец.

Рано сутринта, в шест часа, колата дойде да ме вземе от вкъщи. Бях решил да ида в Радомир, при сина си. Той служеше там. Исках да се отбия пътьом в Перник — да видя града и работниците. Да поговоря с инженер Радославов, мой познат и приятел, директор на мината. Те се гонеха с Колчев, министъра на железниците. Бяха врагове. Колчев и той бяха на нож. Всеки човек си има по един заклет враг, с когото е на нож. Аз бях на нож с професор Цанков, Радославов — с Колчев. Там бяха замесени и жените им. Жената на Радославов бе най-хубавата жена на света. Не на София. Тя остана вдовица, но си остана хубава жена. Вдовицата или се разхубавява след смъртта на мъжа си, или се разваля. Тази, обаче, запази красотата си и се отдаде на един доктор, придворен лекар. Но това не е интересно.

Питате ме кога за последен път съм опознал българина, българката? Да, там, в Перник. В шест часа аз седнах в колата си и заминах за Перник. Ей го къде е — на 30 километра. Пристигнахме там около шест и половина часа и аз спрях в центъра, където бе Каса Миньор, при черквицата, срещу дирекцията на мината. Никой не ме познаваше там, освен директора на мината. Аз слязох от колата и тръгнах да разглеждам града, като започнах от „инженерските жилища“. Намират се зад самата минна дирекция. По на един етаж са, забити в земята. Стари. Грозни. Олющени. В тях живееха техници, инженери. Две жени се биеха, други се караха. Една майка скубеше щир и треволяк в градината, а детенцето й хранеше една коза и едно прасе до тях. Беднотия. Бях облечен просто, като прост чиновник. Нарочно се облякох така, за да мога да се смеся с народа, да говоря с народа.

Перник бе доста оживен по това време. Работниците вече бяха излезли. Градът изглеждаше като заразен от чума. Хората черни, мършави, небръснати. Миньорите, понесли по едно пънче от рудника, отиваха към кръчмите. Градът бе наполовина кръчми, наполовина бордеи, които се даваха под наем. Изведнъж гледам един познат — Петър Денков Тонев от София. Беше мой приятел, мой търговски осведомител, сега на работа в Перник. Той бе с очила, като Кимон Георгиев, едноок. Бе пострадал като Кимон през войната, при Дойран. Спря ме той и ме попита: „Какво търсите тука, господин Буров?“ „Квартира за сина си — казах аз. — Син ми е минен инженер и ще идва на работа в Перник“. Тогава той каза: „Ще дойде у дома. Имаме една стая — ще го приемем. Елате да пием по едно кафе“.

Аз приех. И отидохме в дома му, който бе откъм западната страна на минната дирекция в едно държавно жилище. Това бе беднотия. Това бе мръсотия. По коридора — динени кори и семки, чепки от грозде, размазан пъпеш. Воня. Имах чувството, че влизам в кочина. А тоя човек бе някога фин човек. Но се бе превърнал в свиня, в животно. Въведе ме в една стая, където жена му — чорлава и мръсна, с голяма уста, се прозяваше. Тя даже не се загърна като ме видя — бе по бяла блуза, току-що станала от леглото. Вонеше на чесън, на спарено. Заведе ме Петър в кухнята, седнах на един стол, посипан със ситни слънчогледови люспи. Даже не ги измете, даже не ги махна. Аз седнах на тях, отвратен и ужасен от видяното. Петър бе учил в Свищовската търговска гимназия. Бе работил в банката, но се бе изоставил и пропил. Аз не знаех това. Каза ми го жена му, която дойде при нас и започна да ни вари кафе. Оригваше се, сумтеше, мърмореше и ме оглеждаше накриво.

Помолих Петър да не казва кой съм. Жената наби едно от внучетата си, което дойде да пие вода в кухнята, седна и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ужасно. Отвратително зрелище. Устата й както казах, господин Памукчиев, бе голяма, ужасна, с развалени, полуизвадени зъби. Петър седна по-близо до мене и ми каза, че миньорите се бунтуват, че искат да си отиват. Те бяха граждански мобилизирани — трябваше да работят там по задължение до края на войната. Без право на отпуск, без право на напущане, без техните права и привилегии — униформи, подсилена храна. С една дума, третирали ги като животни. И затова те се надигнали и не работели.

Аз попитах Петър какво мисли за директора, за минната управа. „Крадци, хайдуци — каза ми той. Крадат като всички“.

Това ме порази. Петър не лъжеше. Той бе честен човек, но занемарен, смазан, изоставен от живота. Бе счетоводител в мината. По-точно, в минната дирекция и знаеше батаците им.

Представи ми мината в по-жалко състояние отколкото би могъл да си го помисли някой. Германците, които експлоатирали мината, грабели. Грабели и не разработвали нови галерии, нови минни полета. Просто изгрибали това, което може да се изгребе и пет пари не давали за нищо. Никакви машини, никакви подобрения. Храната ужасна. Глад, глад. „Миньорите — каза ми Петър — са оскотели. Те са селяни и все още търпят, работят. Защото на село са работили още по-тежка работа. Но искат да си отиват в селата. И ако не ги задържа законът за гражданската мобилизация, ще избягат до един!“

Аз не изтраях. Станах, благодарих на жената и излязох. Тръгнах из Перник пеша. Взирах се в къщите, в некролозите и ги четях. Тъга, омерзение, обедняване поголовно. Улиците в мръсотии и кал. Перник, това не е град. Това е някакво сборище на коптори, мизерни, жалки къщи. Град без планировка и ред.

Отидох при инженер Радославов, в дома му. Това бе рай. Разкош. Жена му бе там — чиста, бяла, току-що излязла от банята. На масата имаше чай, кафе, масло, мляко, кашкавал, шунка, бутилка с жълт нектар от кайсии. Освен това — слугинче, младичко момиче, на 15–16 години. Масата — със снежнобяла покривка. Госпожа Радославова се засмя.

— Министър на гости. Каква изненада.

Целунах й ръка, огледах я. Циците й — ах, де такива цици, господин Памукчиев. Идеше ми да ги сграбя, да ги схрускам. Тя ги бе разголила нарочно, да се проветряват. Не се стесняваше от мене. Аз я познавах отдавна, като жена и като метреса. Това бе наистина прекрасна жена. Но вече чужда жена. Нещо ме опари. Аз си спомних коптора на Петър, жена му с голямата уста и бездната, която дели света на бедни и богати, на управници и подчинени.

Седнах на масата. Донесоха бекон, съвсем пресен, вкусен бекон и още бутилки с питие от кайсии. Пиеха кайсиев сок наместо вода. Бяха в най-хубавия апартамент на Перник — плащан от мината. Радославов временно заемаше две-три държавни служби, между които и директор на мини „Перник“. Той бе човек на две-три заплати, на две-три дружества, на две-три жени. Неговата — за хората, чуждите — за него. Бе полов атлет, спортист, футболист, най-големият футболист на България. Седна при нас Радославов и взе да яде. Ама яде, набива, лапа. И млещи. Той, инженер Радославов, яде и млещи. Това ме ужаси. Аз разбрах, че с каквито живееш — такъв и ставаш. Не бе повече от Петър. Бе станал лумпен, бе станал и той животно. Яде — пи, яде — пи, яде и дърдори глупости. Жена му ми намигаше тайно отстрани и се смееше. Аз разбрах — тя си бе същата, както преди. Тя живееше за себе си, а той — за нея и за себе си. Каза ми, че работникът-миньор, дошъл от село, си остава сто процента селянин. Спечели каквото спечели в мината и бяга на село да ги харчи — като крадец, като разбойник. Нищо не му е мило в мината — ни кирката, ни лопатата, ни машината, ни конете, които влачат вагонетките. Не жали никого и нищо. Руши и влачи каквото докопа. Всеки миньор си режел по едно пънче от чамовите подпори (чуприи) и ги давал на кръчмарина за чаша вино. Влачи и носи на кръчмарите. В Перник пиянството е взело страхотни размери. Нищо не може да го спре — всеки миньор е потенциален пияница. Не се бръснат, не се чистят, не се перат. Работят по 8 часа на три смени и не милеят за нищо. Буквално това, което ми каза Петър, ми го каза и инженер Радославов. „Но така е и така ще бъде — завърши той — от селянина става само селянин. Работник не става“.

Аз се замислих дълбоко. Оставих кафето и го запитах как вижда нещата. Той ми отговори направо: „Русия ще дойде тук днес или утре. Тя е на Дунава. Няма да се спре. Ще дойде. Но да му мислят тези, които са грабили. Аз съм инженер. За мене все ще има някаква работа в някоя мина. Защото без инженери и без миньори не може.“ Похвали ме, че съм насочил сина си да учи минно инженерство в Германия, а не нещо друго. „Минният инженер — каза той — е дялан камък. Където и да го сложиш, все приляга и върши работа.“ Бе абсолютно уверен, че ще остане жив. Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред — важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

Аз го разбирам работника — миньор. Граждански мобилизиран, следователно заробен, той иска да счупи жегъла. Да не влачи колата — това е ясно. Но инженер Радославов да очаква руснаците спокойно, той — директорът на мината, това ме смрази. И аз разбрах, че България е обречена, че България пропада.

— Пропада?

— Инженер Радославов ми го доказа, господин Памукчиев. Аз го почувствувах. Аз схванах най-лошото — поражението. Пораженческият дух се бе вселил вече в душата на българския интелигент. И той, който бе водил народа на въстание през 1876 година, сега се влачеше след народа като мърша и отиваше в пропастта. Той, инженер Радославов, ми отвори очите за много неща. Каза, че още от първия ден в мини „Перник“ са работели само селяни, нито един гражданин. В мини „Перник“ са работели само бедни, гладни и бездомни хорица — последните парии, последните останки на обществото. И все пак те са запазили един друг морал. Те са хора, те си помагат. Те се крепят един друг. Мнозина от тях са набожни, а нито един техник или минен инженер не вярва в бога…

Радославов не бързаше да излиза. Той искаше да ме води в открития рудник „Куциян“, да ми покаже работата. Аз приех. Извика двуколка, седнахме в нея и заминахме за рудник „Куциян“. Този открит рудник бе надалеко. По пътя ми показа бараките на работниците и аз едвам не заплаках. Бушмените живееха по-добре от тия миньори. Това не бяха дори жилища, бяха коптори. И аз млъквах. В рудник „Куциян“ имаше няколко багера. Копаеха. Машинистите на багерите се псуваха, и то пред инженера. Аз слушах и мълчах. Гледах изкопвачите. Сенки. Брадясали, страшни сенки. Това съвсем ме смути. Помолих да се върнем. Отказах се да ходя в Радомир. Върнахме се и Радославов ме нагости със силен чай, с баница и торта. Хапнах и се прибрах в София. Отидох при Муравиев. Той бе сам. Попитах го:

— Ходил ли си някога в Перник?

— Не — каза той. — Нямам време.

— Съветвам те да отидеш — рекох аз. — Това е много важно за нас, за всички. Ти трябва да отидеш там.

— Защо?

— За да видиш, че България пропада, че ние пропадаме.

— Голям песимист си, господин Буров — каза ми той. — Недей…

— Какво „недей“?

— Недей, каза, се тревожи. Каквото има да става, ще стане. Животът ни поднесе много горчиви изненади, ще ги преглътнем. И ще се оправим, както през 1918 година. И тогава бяхме зле, но се оправихме.

Аз го хванах за реверите. Той скочи прав. Уплаши се.

— Муравиев, — казах му аз — ти чуваш ли се какво говориш? Как ще се оправиш, когато в Перник зрее бунт, зрее стачка, зрее народен метеж. Там хората са оскотели, отчаяни, отвратени от нашата власт. Върхушката, интелигенцията е покварена и долна. Примирена е с идването на Русия, на червените, разбираш ли?

— Моля те — каза ми той. — Ще ми скъсаш сакото. Аз знам всичко, но ще се опитаме да спасим кораба. Няма да го оставим да потъне.

Тогава дяволите ме наскачаха. Замахнах. Пернах му една плесница и го оставих сам. Излязох и гледам напреде си генерал Наков, командира на Първа армия в София. Идва на доклад с началник-щаба на войската и с още двама-трима офицери. Те влязоха при Муравиев, а аз отидох при директора на полицията полковник Сава Куцаров, с когото се познавахме много отдавна. Попитах го какво е положението, как вървят работите. Той бе много спокоен човек и не се вълнуваше от нищо. Каза ми бавно, спокойно:

— Господин Буров, правим каквото можем и каквото трябва, но нещата не зависят от нас.

— А от кого?

Той показа на север, към Дунава.

— От оня там, с мустака.

— Кой?

— Сталин. Като каже на своите да нахълтат, ще нахълтат и ще ни пометат. Това е положението — ние сме в неговите ръце, на неговата воля. Каквото той реши, това ще стане. Ние можем само да чакаме…

И той се беше примирил. И той се бе предал вече душевно на врага. Нас ни чакаше гибел. Аз видях зиналия гроб и погледнах в него. И видях кости — кои на цар, кои на войник.

— Господин Буров, кои според Вас са били щастливите мигове на България в нейната вековна история?

— Четири са били според мене. Така, както аз ги разбирам.

— Кои са те?

— Първо, основаването на България през 681 година.

— След това?

— Трети март 1878 година — денят на Освобождението на България. Тогава имахме линията Енос-Мидия, голяма част от Македония, излаз на Бяло море — вековната мечта на българина, имахме Южна Добруджа… И четвъртият момент е връщането на Южна Добруджа на България, през септември 1940 година… Това са те, бедните, оскъдни четири щастливи мига. Нашата история е бедна на топли, радостни възторзи и щастливи дни. Ние се радвахме съвсем малко през 1913 година на победите си и загубихме всичко след Междусъюзническата война. Ох, как го загубихме…

— Кои са най-скръбните мигове в нашата история?

— Първо, византийското иго от 150 години. Второ, турското иго от близо 500 години. Разкъсването на България от Берлинския конгрес през 1878 година, Междусъюзническата война, Европейската война, Ньойският договор, това са най-злочестите мигове. Аз не смятам разните земетресения и природни бедствия за нещастие за народа ни. Те са навред по света. Нещастие е когато ти разкъсват родината, когато ти вземат брата роб — това е велико нещастие.

Ето, първият президент на Щатите става Георг Вашингтон и изкарва цели два мандата. Когато му предлагат и трети мандат, той казва: „Не, никога.“ „Защо?“ — питат го. „Защото — казва той — всеки един политик се изхабява и уморява за четири години. Осем години са предълъг срок. Затова си изберете друг президент. Аз не мога да дам повече нищо на моята страна. Тя иска млади, енергични хора, с размах и с любов към работата. Не към парата, към работата. И който дойде след мен, да декларира веднага всичките си имоти — да се види какво има, какво притежава, какво е спечелил. Ако не е спечелил нищо — значи той е негодник, некадърник и бездарник. Ако е спечелил — как го е спечелил, с какви средства? С ум, с такт, с воля, с маневри, с почтени сделки или с мошеничества. Ако е с мошеничества — вън. Той не е за Америка. Америка трябва да има способни, честни и богати президенти. Да не ламтят за пари, а за име, за чест, за потомството си — да му оставят честно име. Ето такъв човек ще си изберете. Аз ще гласувам за него. И моля ви, никога на го оставяйте да ви измами. Разнищете ризата му до конец. Вижте и калта под ноктите му — да няма в нея отрова. Америка има нужда от умни и честни управници.“

И тогава идва на власт вторият по ред президент Адамс… Разнищват го, разпердушинват го и той казва: „Господа, ако продължавате така, вие няма да намерите човек за президент. Ние всички сме търговци. А търговията и банкерството значат удари, сделки, умение да се лавира, да се търгува. Търговията е узаконена кражба. Какъв праведник мога да бъда аз…?“ „Щом си го признаваш, щом не го криеш, щом го казваш открито, значи ти си умен и честен човек — отговаря комисията, която го разследва — и ние ще те подкрепим. Ще те предложим за президент.“ И го предлагат. Георг Вашингтон обаче въвежда една много умно замислена и опасна за нашите условия в България система на изборите. Там, примерно в щата Пенсилвания, Калифорния, навред, един избирател със своя глас може да вкара в парламента депутат и от неговия глас да зависи избирането на самия президент.

— Как става това?

— По много умно измислен начин. Примерно в щата Пенсилвания се избират 50 депутата за Конгреса, а сега има 1 милион и 1 избиратели. Ако демократите получат 500 000 гласа, а републиканците 500 001 гласа, републиканците вземат и петдесетте мандата в Конгреса. Така е и в изборите за президент… Който има един глас повече — той става президент. Това е нагласено така, за да знае избирателят, че гласът му има тяжест, че той е избрал президента.

— А в България не може ли да се приложи тази система?

— Можело е някога, но вече не може.

— Защо?

— Защото в южните страни, където има много безделници и гладни, където всеки се смята за по-умен от другите, всеки иска да става депутат. И продава къща, жена, деца, залага всичко, печата афиши, свиква събрания, агитира и иска да влезе в парламента. Няма страна в света, където борбата за партии, за власт, за депутатство да е така болезнено остра, както в Гърция и в България. Това са двете страни на света, където пропорционално на населението се подават най-много кандидатури за депутати.

— Но това е хубаво.

— Не е хубаво.

— Защо да не е?

— Защото се хабят сили и времето на хората.

— Сакъзов не умря ли рано, господин Буров?

— Не. Дочака юбилея си. Тогава той стана и каза такива думи за България и за българския политик, каквито никога не бях слушал дотогава. Той е шуменец. А шуменците — като изключим генерал Рачо Петров — са много, много умни хора.

— Какво каза той?

— Каза горе-долу следното: „България е имала винаги един умен и добър народ, но лоши и бездарни управници. За мене, каза той, не е бил умен управник Петко Каравелов, който не построи нито една държавна фабрика, за да създаде поминък на народа, да го запомни народът с нещо, както е направил Евлоги Георгиев. България има нужда от фабрики. Но не да създава пролетариат, както искат комунистите, а да създава заможни хора. Само заможният човек, независимият и сигурен в хляба си човек купува книги, чете, мисли, образова се и учи децата си. Безработният е враг на държавата, враг на обществото, враг на всичко. Колкото повече безработни има една държава, толкова тя е по-окаяна и по-бедна. Всеки безработен има право на къшей хляб, на паничка чорбица, на подслон. Защо ще го лишаваш ти, бездарни управнико, от къшея му хляб, от паничката бобена чорбица. Ами че и той е човек. И той е чедо на тая земя. Утре, ако враг нападне родината ни, той няма да каже: «Аз съм безработен. Аз не съм длъжен да браня гладния си, празен живот. Бранете го вие, богатите, имащите, вие управниците, дето ме държите гладен.» Но ще му връчат повиквателната.“ Ще му дадат пушката и той трябва да брани, господин Памукчиев, своята мила България. „А управниците — продължи Янко Сакъзов, те седят на топло, ядат, пият и смятат да управляват вечно. О, окаяни и жалки управници — провикна се той и протегна ръце нагоре, към небето — вие не сте лягали никога гладни, не сте спали по гара София и по нейните коловози, не знаете що е глад, що е мъка. Аз ви заклинам, аз ви проклинам — вие не сте годни да водите България.“

Запомни го, от мене го запомни, господин Памукчиев, и го подчертай дебело — министрите на външните работи са лицевата, красивата витринна страна на всеки кабинет, а министрите на вътрешните работи — на задния двор, на килера, на кухнята на властта. Всеки министър на външните работи обира каймака на властта, а министърът на вътрешните работи — който винаги е най-умен от всички — обира псувните, обира сметта… Всяка власт поставя за министър на вътрешните работи деен човек, който е способен да движи света, а го оставят да върти метлата и да мие кенефите на властта.

Кабарето е място за развлечение. Това не е публичен дом, господин Памукчиев. Затова всяка богата държава има кабарета и това е едно от мерилата за богатството на една държава. Има ли барове вариетета и кабарета — значи държавата е богата. Няма ли — или се готви за война, или е много-много бедна.

— Кое бе най-хубавото кабаре в София?

— „Нова Америка“, „Прентан“, „Паризиана“ (до 1929 година), „Ориент“, „Етоал“ — това впрочем бе бар, на улица „Малко Търново“. Аз като сериозен човек, като министър, не съм ходил по кабаретата, но съм водил гости — колеги, приятели, банкери. Това е място за разтуха и смях, за песни и игри. Човек има нужда от това, защото ежедневието ни убива. Ако не се посмеем, не се повеселим — умираме. Българинът страшно обича песните и игрите, но не обича да пилее пари за тях. Кабарето иска много, много пари. Ние, българите, като че ли сме прокълнати вечно да сме без пари. България е имала пари само веднъж — между 1908 и 1911 година. Тогава вървяха златните монети, звонкове — те и те се ценяха по-малко от книжните пари. Това е парадоксът на времето. Моите чиновници се биеха и караха за книжни пари, не щяха наполеони — късали им джобовете… Ох, кога ще се върне това време. Никога…

Политик, който убива съперниците си, не е политик. Със съперника се спори.

Константин Величков, знаеш го, чел си нещичко от него. Та този човек, до падането на Стамболов, гладуваше в Италия, работеше за хляба, но на 19 май 1894 година научава от вестниците, че Стамболов е паднал на 18 май и че князът е приел оставката му, и се завръща.

Той бе сладкодумец, гений на сладкия лаф.

Както аз съм роден за оратор, а не за писател, Вазов за писател, а не за оратор, то Константин Величков бе гений на приятната разговорка.

Тъжен да си — ще те утеши. Умря дете на Стоилов. Той отиде при него, заплака заедно с него и започна да му говори.

Бе толкова чаровен събеседник, че жените смятаха за чест да седнат в неговата компания. И досега пазя в портфейла си телеграма на Фердинанд до Константин Величков, за да ми напомня, че когато човек бяга от късмета си, сто ангела да го възпират — не могат го спря.

Княгиня Мария-Луиза издействува да бъде назначен Константин Величков за неин съветник и компаньон.

А той бе хубав млад човек тогава. Как му завидяха всички. Но пламна му келят да става министър.

Чичото на Константин Величков го срещнал в Татар Пазарджик, набил го с бастуна си и му казал:

— Да си налягаш парцалите. Политиката не е лъжица за твоята уста.

Толкова хубав и нежен човек бе, но загрубя, погрозня, изгуби нервите си. Изгуби съня си, а спеше като ангел. Живя известно време у нас, докато се ожени.

— Кога се ожени?

— Ожени се на 5 октомври 1894 година. Точно 18 дни след като стана министър.

Баща ми му каза:

— Защо не се замислиш защо не те взе по-рано тази жена, ами изчака да станеш министър, че тогава те взе. Зарежи я.

Беше болен на тема демокрация, свобода, равни права, равни възможности, художници, писатели, поети, изкуство. Това бе неговият свят. И този свят излиня и умря пред очите му. След това стана министър на просветата — във втория кабинет на Стоилов (от 9 декември 1894 година до 26 август 1897 година). Помня този ден. Бе жега, мараня. Дойде у дома унил, отпаднал и болен.

— Имахте право — каза той. — В България демокрацията е невъзможна. Направих всичко, което можех да направя — и в училище и в изкуствата — нищо не излезе. Народът на село си гледа земята, хората в града си уреждат как да е живота, само ние, интелигентите, си въобразяваме, че правим нещо. Повиках Иван Вазов да ме замести в министерството. Той ще бъде министър на просветата.

Ходеше като лунатик. Спираше при децата и ги гледаше с часове как играят. Първата си заплата, която получи като министър, я раздаде на срещнатите деца, по левче. На всяко дете — по левче.

Величков не бе поканен вече в двореца и умря след десетина години. Беше млад човек, хубав човек, но като Алеко — неудачник в живота, идеалист. Те двамата с Алеко доказаха, че в България не може да има демокрация, защото няма пари за хляб. Демокрация има там, където народът е подсигурен, където има хубав поминък и сигурен живот.

Древна Елада и Рим са непознати за нас като държави. Ние познаваме Англия и Франция като велики колониални страни. Но ако им се отнемат колониите те ще въведат такава Брутовска диктатура, каквато светът не помни. И гордите англичани ще станат зверове. Холандия и Дания, които също имат колонии, ще бъдат на същото положение. Светът иска да се плати твърде скъпо за този лукс — демокрацията.

През 1931–1932 година депутати-комунисти в Народното събрание говориха, че имало терор в България. Че имало жесток терор и гонения. Как да няма като в България имаше половин милион безработни — не слагам селяните в това число. Плюс половин милион полубезработни — станаха цял милион. Господин Памукчиев, вие, комунистите, ще направите преоценка на много свои догми, но аз няма да ги чуя, няма да ги видя. Вие ще осъзнаете, че едно е сладката теория, а съвсем друго — грозната практика.

— Богдан Филов.

— Той пък беше говедо на куб, не на квадрат. Животно. Забрани през 1942 година да се чествува Свети Свети Кирил и Методи. Това човек ли е? Българин ли е? Не, говеда са и говеда ще бъдат, защото учител е велико нещо, а министър на просветата е долно нещо.

— Защо сте така жесток спрямо Филов, господин Буров, защо е тази злоба и омраза?

— Защото той обиди не само мене. Той обиди България, българина.

Атанас Буров бе осъден и пратен в Пазарджишкия затвор. В същия затвор бяха много бивши министри, политици, дипломати, генерали. Между последните зърнах и генерал Иван Вълков, бившия военен министър. Беше седнал до стената на затвора, с уретер, в износен милиционерски шинел, с налъми наместо в ботуши с шпори. „Как е генерале?“ — поздравих го аз и му подадох пълна шепа с едри череши, които бях донесъл от село Церово, Пазарджишко. Черни, сладки череши. Той ги взе, стана прав и застана мирно, като пред началство. На Буров носех една торбичка. Седнахме настрана и заговорихме. Казах му, че съм изпратен за репортаж в село Голямо Конаре, Пловдивско и използувам случая да го видя.

Той се трогна. Оправи яката на ризата си, погледна ме и каза:

— Ти си добро момче, господин Памукчиев. Но си изгубил половината от перчема си. Защо така?

— В сложни времена живеем, господин Буров.

Извадих скришом от торбата едно шише ракия и го мушнах в ръката на банкера. Той измъкна тапата и започна да си пийва. Пиеше по мъничко, спираше, обърсваше устните си, пак сръбваше и пак се усмихваше. Така пресуши шишенцето и ми го върна. Аз го пъхнах в торбата и му подадох два компота от кайсии. Той се наведе, целуна ме по челото и каза:

— Господин Памукчиев, да е жива и здрава ръката, която е брала, варила и запазила тази благодат…