Най-смисленото обобщение, на това което се случва
последните турбулентни седмици:
Светът излиза от коловозите си
Ако нашето съвремие трябва да се опише с една дума, тя
би била "претоварване". Твърде много от всичко. Твърде много
информация по едно и също време. Твърде много противоречия. Твърде много
изисквания. Батон Руж, Ница, Истанбул, Вюрцбург, Мюнхен. Всичко се случва
едновременно. Всичко изисква съчувствие, размисъл, решителност - внимание.
Твърде много. Но съвремието не познава прошката. Ще трябва да свикваме с това.
Както човекът от село, който се премества в големия град, трябва да свикне с
постоянния шум. С една разлика: връщане на село за нас няма.
В щатите полицията разстрелва черни хора. Говорим за
полицейско насилие и расизъм. След това черните хора разстрелват полицаи.
Реагираме и дебатираме за опасностите от едно разлагащо се общество. В Ница
един човек убива повече от 80 човека с камион. Обръщаме вниманието си отново
към Европа и към ислямския терор. Във Вюрцбург 17-годишен афганистански бежанец
напада пътуващите във влак, след което го разстрелват. Започваме да се караме
за разликата между тероризъм и умопобъркан убиец и бежанска политика.
Междувременно стана нещо в Турция - опит за преврат. После контрапреврат.
Днес - станалото в Мюнхен. А утре? Къде е изходът?
Вече има ново летоброене на скоростта. И това от доста
скоро. Помни ли някой още 2011-а? Революциите в Египет и Либия, началото на
гражданската война в Сирия, атентата на Брейвик, цунамито в Япония и аварията
Фукушима, спирането на ядрените реактори в Германия и историческия първи път в
историята на федералната република, в който зелен политик зае министерски пост.
Тези събития се случиха в рамките на една година и държаха цялата страна със
затаен дъх. Днес, човек спокойно може да си представи такива събития да се
случат в рамките на едно лято. Но усещането за претовареност не ни напуска.
Никой не разполага с толкова внимание и никой не разполага с толкова емпатия,
колкото днес би била необходима. Съчувствието не е безкраен ресурс. Трябва
време, за да се изпълни. При пълно изпразване, остава само емоционалната умора,
безразличието. И объркването, може би срамът към себе си.
Ускорението се засилва. Тази констатация звучи
безмислено, толкова време след началото на ерата на ускорението. Но е истина.
Скоростта се вдига и управлението се губи. На гръцки кибернетикът е щурмана,
който се грижи да поддържа правилния курс. Кибернетиката е наука за управление
на системи. Нашето съвремие е кибернетична катастрофа. Способността ни да
управляваме курса, намалява обратно пропорционално с темпото, с което сме
принудени да го правим. Спирачките не отказват - вече няма такива. Извънредното
положение е нормалното ни състояние.
Страхът е най-голямата заплаха за цивилизацията
Затова с ускорението се усилва и страхът. Не е
съвпадение, че тероризмът и популизмът се разпространяват по едно и също време.
И двата феномена живеят от страха. Страхът е най-голямата заплаха за
цивилизацията. И опитомяването на страха е истинския резултат на цивилизацията.
Но който го е било страх знае - лесно е да се каже.
Да си съвременник е доста взискателнан работа. Знаем:
глобализацията, интернетът - няма да се махнат. И се опитваме да се адаптираме,
да учим. Обществото и човекът имат още много какво да учат. Подозираме, че
Хелмут Шмит беше прав, когато през 1997-а написа: "без поддръжка на
гражданските добродетели, нашето общество ще се превърне в политизирана
блъсканица на кръгове на интереси". (колко добро обяснение за българската
политическата действителност, ние като общество още изясняваме що са граждански
добродетели, а после се чудим защо политиците ни са такива и онакива). Доста
любезна формулировка предвид разпокъсаността на западните общества. Съюзът е
чуплив. Свързващата съставка намалява.
Защо е така? Може би, защото демокрацията просто е
смъртна. Ако не изпълни обещанията си, ще бъде заместена от нещо друго. Западът
никога не е обещавал равенство. Затова пък справедливост. Измамиха хората с
това. Във философията е известна "натуралистичната грешка". Самият
факт, че намираме някое свойство за добро, само защото съществува не означава,
че наистина е добро. Би могло да има и морална грешка - самият факт, че
намираме едно свойство за добро, не означава, че то е естествено. Може би има
морална грешка, че вярваме, че хората искат да бъдат смислени и добри
демократи. Може би просто има голям брой хора, които предпочитат да са гъзове.
Философът и бивш главен рабин на Великобритания
Джонатан Сакс веднъж ни напомни, че оптимизмът и надеждата не са едно и също
нещо. Оптимизмът е вярата в това, че нещата ще стават по-добре. Надеждата е
вярата в това, че заедно можем да правим нещата по-добри. Оптимизмът е пасивна
добродетел, надеждата - активна. "Няма нужда от смелост, за да си оптимист",
казва Сакс, "но пък трябва доста смелост, за да имаш надежда".