Мирът не може да бъде схванат без войната и обратното
също е вярно. Войната ще остане завинаги една възможност, защото никога няма да
бъде премахнато онова, което я предизвиква, а именно предполагаемо
антагонистичните стремежи и ценности, интереси и проекти. Премахването на
държавата-нация нищо няма да промени: в рамките на една “световна държава”
войните с други държави ще бъдат заменени от граждански войни. Не премахваш
един враг, като се обявяваш “за мир”, но същевременно показваш, че си по-силен
от него.
Както е известно, кризата, която започна в САЩ през
2008, беше свързана с огромния ръст на частните задължения. За да изплатят
дълговете и защитят банковата си система от очертаващия се крах, САЩ бяха
принудени да вземат още по-големи заеми. Така, кризата на частния сектор
прерасна в мащабно увеличаване на държавните задължения. В Европа ситуацията се
влоши допълнително заради проблемите с общата валута: вместо да сближи
икономиките на европейските държави, въвеждането на еврото изостри
разногласията, в резултат от което Европа се раздели на две. В Гърция, Италия,
Испания и Португалия политиката на сурови иконоимически мерки доведе до
съвършено противоположни на очакваните резултати: покупателната способност
пада, безработицата продължава да нараства, осъществява се деиндустриализация.
Франция е застрашена, а Германия е много по-зле, отколкото се твърди официално.
На свой ред, Великобритания и САЩ трябва да изплащат толкова гигантски дългове,
каквито не са имали никога в историята си. Индексираната в долари международна
финансова система породи безпрецедентна криза. Икономическите показатели в
почти всички страни са отрицателни. Управляващите политически партии в
държавите, оказали се в задънена улица, не са в състояние да предложат изход. И
десните, и левите прокарват политика, която защитава най-вече интересите на
банките, а не на нациите. Обикновените хора и средната класа са най-силно
ударени от кризата, макар и да не са отговорни за нея. Това, което се случи
преди време в Кипър, дава основание да предположим, че правителствата, могат,
без да се колебаят особено, да отнемат парите от банковите сметки на своите
граждани, ако сметнат, че това се налага.
Краят на сегашната криза въобще не се очертава и тя
няма как да не се отрази върху политическия и социален модел. И днес в повечето
западноевропейски държави е налице нарастващо ожесточаване и озлобяване, което
може да стане неуправляемо. Доказателство за това е ръстът на отказващите да
гласуват, кризата на парламентарното представителство, разривът между нацията и
политическия елит или успехът на политическите партии, които изглеждат
„различно“, но съумяват да се регистрират за участие в изборите – като
популистката движение на Бепе Грило в Италия например.
В по-широк
план, кризата демонстрира колко крехки са основите на т.нар. либерална икономическа
„наука“. Митът за изключителната полза от свободната търговия се изпари заедно
с ръста на делокализацията на предприятията, довела до закриването им в Европа
и нарастване на безработицата. Митът за саморегулиращия се пазар рухна, когато
се наложи държавите да се намесят за да спасят банките. Тази криза, която е
структурна, а не конюнктурна, влезе в историята на съвременния капитализъм,
който би могъл да се характеризира като „абсолютен капитализъм“ – т.е. това е
финансов капитализъм, който излиза далеч отвъд
рамките на познатия ни пазарен или индустриален, и който е напълно
детериториализиран и не се съобразява нито с пространството, нито с времето.
Ще ви
отговоря, че днес не е задължително мощта на държавата да се основава на обема
на производството на въглища и стомана, на големината на населението или
числеността на армията и. Държавата е могъща, когато може да отговори на
предизвикателствата на настоящето, използвайки наличните средства за да съхрани
позициите си. Ако приемем, че непрекъснатият растеж, в крайна сметка, води до
икономическа, технологична, политическа и социална катастрофа, най-малко
засегнати от нея ще се окажат онези държави, които съзнателно реализират
политика на рационален икономически спад.
Не изпитвам
нито симпатия към ксенофобията и расизма, нито пък ангелско търпение към онези,
които отричат наличието на проблема. Мисля, че сме длъжни да предприемем политически,
икономически и социални мерки за да ограничим, доколкото е възможно,
миграционния поток, но смятам, че повечето имигранти, които отдавна са тук
(понякога дори от няколко поколения), няма да могат да си тръгнат обратно „към
къщи“, по простата причина, че отдавна нямат нищо общо с някогашния си „дом“.
Що се отнася до онези, които призовават за нова Реконкиста и вярват, че ще
дойде денят, „когато ще ги изхвърлим оттук“, мисля, че са объркали епохата.
Въпросът вече е, как да се уреди съвместния живот между различните народи. Още
е рано да се каже, как ще се развият нещата, но не съм настроен особено
оптимистично.
Струва ми се,
че по редица съвсем видими причини Русия и Европа представляват различни
цивилизационни реалности. В същото време съм уверен, че тези две реалности, до
голяма степен, се допълват взаимно, не само в икономически, технологичен,
енергиен или военен план (оттук и идеята за оста Париж – Берлин – Москва), но,
преди всичко, те са част от големия евразийски блок, от гигантския
континентален блок, който винаги се е разглеждал от геополитиците като
„сърцевина“ на планетата. Евразия в най-голяма степен въплъщава в себе си Мощта
на Земята, телурократичната политическа сила, която естествено се
противопоставя на Мощта на Морето, т.е. на морската търговска сила,
олицетворявана днес от Съединените щати и Великобритания.
Според господстващата идеология един милион турци,
един милион китайци, един милион скандинавци, един милион нигерийци, винаги е
един милион. За управляващите елити културните различия са маловажни.
Единственото изключение са лидерите на някои страни от Източна Европа, които
осъзнаха, че западният либерализъм е по-разрушителен за колективните
идентичности, отколкото комунизма. Другите смятат, че хората са
взаимозаменяеми, че те са безкрайно заменими едни с други. В основата си,
техният идеал е човекът без земя, човекът отвсякъде и отникъде, човекът, лишен
от всякакви характеристики, които са му присъщи. Неутралният или трансчовека:
трансграничен, транснационален, евентуално транссексуален.
Но всъщност
всяко разсъждение, което свежда проблема до прост въпрос с числа е опорочено от
самото начало. Разсъждаването в числови абстракции е нещо, което правят
работодателите, които знаят, че имиграцията струва скъпо на публичния сектор,
но носи печалба на частния сектор.
...правото на
убежище (което, нека припомним, не е право да бъдеш приет, а само право да
помолиш да бъдеш приет).
Светът следва
да реабилитира политическата сфера. Идеолозите на съвременния либерализъм
придават значение само на икономиката и правното съзнание, основаващо се върху
моралистката концепция за човешките права. В тяхната система от приоритети на
политиката е отредена незавидна роля, свеждаща се, на практика, до чисто техническото
управление – т.нар. governance. Тоест, управлението на хората се приравнява с
манипулирането на вещите, при което се губи човешкото измерение на социалното и
политическото устройство. Политиката предполага възможността за избор, докато
либералите се стремят да натрапят „единствено правилното” техническо решение.
Подобен подход противоречи на самата същност на политическия процес, целящ
постигането на всеобщото благо. Либералните икономисти не са в състояние да го
разберат, защото вярват в „невидимата ръка на пазара” и признават само стремежа
към лично благополучие. Следва обаче да се помни, че човекът не е просто
производител и потребител. Той е социално животно, затова принадлежността към
колектива, сакралната традиция, религията и духовността представляват
естественато му форма на съществуване и определят смисъла на живота му.
И накрая,
политиката предполага демократична легитимност на властта, която – колкото и да
е парадоксално – не се гарантира в либералната система. Защото новата
управляваща класа не притежава такава легитимност. Гражданите са лишени от
възможността да избират онези хора, които работят в международните центрове,
където всъщност се вземат решенията, както и във водещите световни медии.
Тоест, сблъскваме се с криза на системата на представителната демокрация, за
чието преодоляване следва да се обърнем към концепцията за „демокрация на
съучастието”.
Alain de Benoist