Два месеца преди конференцията във Виена азиатските
страни се срещнаха в Банкок, където приеха декларация, подчертаваща, че правата
на човека „трябва да се разглеждат… в контекста на националните и регионалните
особености и на различните исторически, религиозни и културни обкръжения“, че
контролът върху правата на човека нарушава суверенитета на държавите и че
поставянето на свързаните с правата на човека условия за отпускане на
икономическа помощ противоречи на правото на развитие. Различията по тези и по
други въпроси са толкова големи, че почти целият документ, изработен от
подготвителната конференция в Женева в началото на май, бе заграден в скоби,
отбелязващи несъгласието на една или повече страни.
Един американски защитник на човешките права
отбелязва: „Международният режим на правата на човека от 1945 г. вече не съществува.
Американската хегемония ерозира. Европа, дори и в светлината на събитията от
1992 г., не е нищо повече от полуостров. Светът понастоящем е тъкмо толкова
арабски, азиатски и африкански, колкото и западен. Днес Всеобщата декларация за
правата на човека и международните спогодби имат по-малка стойност за голяма
част от планетата, отколкото са имали през епохата непосредствено след Втората
световна война.“ Един азиатски критик на Запада изразява сходни възгледи: „За
пръв път след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека страните
не бяха изцяло подвластни на юдеохристиянството, а първостепенно място заеха
традициите на естественото право. Тази безпрецедентна ситуация ще определи
новата международна политика на човешките права. Освен това тя ще умножи
поводите за конфликт.“
След като претърпя поражение в гласуването и бе
надигран във Виена, Западът въпреки това няколко месеца по-късно успя да
регистрира една съвсем не толкова незначителна победа срещу Kитай. Да си
осигури провеждането на Летните олимпийски игри през 2000 г. бе важна задача на
китайското правителство, което вложи значителни ресурси в опитите си да спечели
домакинството. Китай направи огромна реклама на кандидатурата си за
Олимпийските игри и очакванията на обществеността бяха големи; правителството
лобираше пред други правителства да окажат натиск върху своите олимпийски
комитети; Тайван и Хонконг се присъединиха към тази кампания. От другата
страна, Конгресът на САЩ, Европейският парламент и организациите за правата на
човека енергично се противопоставиха срещу избора на Пекин. Въпреки че в
Международния олимпийски комитет гласуването е тайно, несъмнено е, че то е било
по цивилизационен принцип. При първото гласуване Пекин, с голямата подкрепа на
африканските държави, е класиран на първо място, а Сидни на второ. При
следващото гласуване, след елиминирането на Истанбул, конфуцианско-ислямският
блок изцяло дава гласовете си в полза на Пекин; след отпадането на Берлин и
Манчестър, подадените за тях гласове се преливат към Сидни, осигуря-вайки му
победата при четвъртото гласуване и налагайки унизително поражение на Китай, за
което те обвиняват единствено Съединените щати.
В света след Студената война изборът може да бъде
много по-сложен, ако трябва да се решава между приятелски настроен тиранин и
неприятелска демокрация.