Ако приемем, че демографията е съдбата, то
придвижванията на населението са моторът на историята.
През XIX в. европейците са шампиони в дисциплината
демографска инвазия. Между 1821 и 1925 г. около 55 милиона европейци мигрират
зад океана, като 34 милиона от тях се отправят към Съединените щати. Западните
нации завладяват, а в някои случаи и заличават от демографската карта други
народи, изследват по-рядко населените земи и се настаняват там. Износът на хора
е може би единственото най-важно измерение на възхода на Запада между XVI и XX
в.
Миграцията се превръща в са-мовъзбуждащ се процес.
„Ако приемем, че миграцията има основен «закон» — твърди Майрън Уайнър, — то
той гласи, че миграционният поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си дpyг
поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината свои приятели и
роднини да мигрират, като им да-ват информация как да направят това, осигуряват
им средства да улеснят преместването им и помощ да си намерят работа и жилище.“
В резултат, по неговите думи, се получава „глобална миграционна криза“.*21
В резултат от това хората от западните страни се боят
„не от нашествието на армии и танкове, а на мигранти, които говорят други
езици, почитат други богове, принадлежат към друга култура и се страхуват, че
те ще им отнемат работата, ще се настанят на земите им, ще се издържат от
социалните им помощи и ще бъдат заплаха за техния начин на живот“*22.
Въпросът не е дали Европа ще бъде ислямизирана или
дали Съединените щати ще бъдат полатиноамериканчени. Той се отнася до това дали
Европа и Америка ще се превърнат в общества на разлом, включващи две отделни и
категорично обособени общности от две различни цивилизации, което на свой ред
зависи от числеността на имигрантите и от степента на асимилирането им в
западната култура, доминираща в Европа и в САЩ.