Саддам нямаше право да нахлува в Кувейт, но Западът
допусна още по-голямата грешка да се намеси, поради което Саддам има право да
се сражава със Запада, а ние имаме право да го поддържаме.
Освен това, както отбелязва Фатима Мерниси, честото
реторично обръщане към Бог на президента Буш от името на Съединените щати
подсили у арабите усещането, че това е „религиозна война“, а думите на Буш
намирисват на „пресметнатите користни атаки срещу исляма през VII в. и на
последвалите християнски кръстоносни походи“. Аргументацията, че войната е
кръстоносен поход на западната и ционистката конспирация, на свой ред оправдава
и дори изисква в отговор обявяването на джихад.*11
По такъв начин войната в Персийския залив, започнала
като война между Ирак и Кувейт, се превърна във война между Ирак и Запада,
после между исляма и Запада, а в крайна сметка много хора извън западния свят я
разглеждат като война между Изтока и Запада, като „война на белия човек, нов
изблик на старомодния империализъм“*15.
„Какво по-лошо би могло да се случи на арабите от
онова, което им донесе войната? — запита Фатима Мерниси. — Целият Запад, с
цялата си модерна техника да пуска бомби върху нас. Беше сетният ужас.“*16
Преди войната Иран, Ирак, Съветът за сътрудничество в
Персийския залив и Съединените щати се бореха за влияние в региона. След
войната Персийският залив се превърна в американско езеро.