Тъмнината и тишината магнетично ме привличат. Металните звуци на джаджите, симфонията на водата през стонове капчуци и пеещи потоци... Гротескни галерии с фантастичен лимонов сладолед от тавана, а сножнобял сметанов се излива като река...
Малко ми е студено. Лазя в едно кално, чакълесто, все по-тясно. Водата си намира път през новото ми ПВЦ, пропива поларизона и се опитва да ме откаже. Усещам колебание, страх, неприязън. Ана Мария и Митака се включват и заличават моментния ми порив за отстъпление. Без тях нямаше да е така лесно и изобщо нямаше да е същото.
Пътя на влизане ми се стори безкрайно дълъг и така са надявах лагер 2 да ми хареса, защото лагер 1 е като стара каравана.
Просторът и изчерпателния интериор на лагер Калоян, грижовните хора / Рая, Ники, Йоан, Ана Мария /, пристигнали и приготвили, очакващи ни... Неповторимо, незаличимо, прегръдка.
Ден след ден се потопявах в лепкавата кал, а цялата нова реалност ме пресираше да преодолявам страха от тясно, криво, по-тясно. Докато накрая ми разкриваше невъобразими блещукащи таралежи с пуканки на подложка от пудразахар като пищна торта за кифленски рожден ден. Имах време да съзерцавам. Останалите работеха и ме развеждаха. Дондуркаха ме, за да ми покажат покоряващата красота на 'Бялата река', 'Блокажа до Мартенски сняг', 'Пясъци', 'Меден рудник', 'Грифона'. Джовани е гумен мазохист и изкара една казарма при Митака (smiley)
Към края на третия ден, след разместването на камъни в 'Меден рудник' успях да се прибера сама през 'Пясъци', а Ники и Йоан междувременно бяха екипирали един неприятен траверс при 'Байпаса', което доста улеснява прехода.
От време на време разсъждавах върху 'пътя към Светлината'. Тя не ми липсваше, но дългото влизане и 'Фурните' ме отблъскваха.
Тръгнахме и усещането ме връхлетя. Осъзнавах, че толкова хора, толкова пъти са минали, но боязливостта напираше, а Митака я виждаше и толерантно ме навигираше.
Пак студено, мокро, тясно... Достигнахме 1ви лагер и 'Слънцето изгря'. Все едно някой ми инжектира устрем. На излизане от 'Рошавото' вече се чувствах 'Стелт'.
Тръгнах по последния отвес, виждах синьо небе и чувах Данчето в развеселен диалог с останалите.
Винаги съм гледала с доза ирония на 'изпращачи' и 'посрещачи'. В онзи момент усетих удовлетворение да ме очакват след трудно за мен преживяване.
Теснотиите ще ги сборя.
Крачен самохват е лесно.
До нови срещи.
Албена