Човекът не е самозадоволяващо се битие, той съществува, за да бъде в-света, а не за да бъде в-себе си: „оцеляването зависи от насочеността към „за какво“ или „за кого“.[27] Затова и смисълът в живота, макар и персонален, никога не е субективен, защото винаги идва „отвън“, вследствие на срещата между личността и обективния свят, в който се намират задачите и ценностите. А ценностите не се правят, те не са субективни решения, а универсални смисли.[28]
Ценността на екзистенцията произтича от отговорността – готовността на личността да участва в света, независимо от обстоятелствата. Отговорността, мислена логотерапевтчино, е многоизмерна и изисква по-скоро гъвкавост, отколкото праволинейно посвещаване на една кауза.[29] Отговорността означава ангажиране с ценности, а ценностният свят е достатъчно голям, за да предложи възможности за достоен живот дори и при най-тежките условия.
