Теорията на
познанието на английските емпирици е по принцип оптимистична. Светът е
познаваем и прогресът на науките го доказва. Мисълта е в състояние да проникне
все по-надълбоко в обектите; знанието се обогатява и увеличава на основата на
аналитичен процес, т.е. на движение от общото към частното. Нашите идеи,
мощните инструменти на познанието, отразяват това движение - общите ни идеи са
съставени от прости идеи, което отговаря на положението на нещата в света -
всичко сложно е съчетание на по-прости компоненти. От гледна точка на здравия
разум едва ли има нещо по-естествено от подобна картина.
И все пак
Брадли напълно я отхвърля, отричайки претенциите на мисълта да познава все по-пълно
света. Брадли подчертава, че „идеите", с които психологията се занимава,
са нещо естествено; т.е. психологията изучава естествени процеси. „Идеите"
на логиката и философията обаче са не-естествени; логиката и философията не
изучават естествени процеси. И тъкмо затова те си създават фикции, които ги
хвърлят в непреодолими противоречия. Такава фикция е например „изолираният
факт", който непрестанно изправя мисълта пред противоречия. Както по-горе
показахме, според Брадли езикът (отново нещо не-естествено, изкуствено) не ни
позволява да опишем „изолирания факт", да приковем като с връх на игла
уникалността на една ситуация. За този неуспех сме склонни да упрекваме
общността на езика, неспособността му да улавя и представя уникалното в света.
Противно на
подобно схващане Брадли отново ни изненадва с парадоксална идея. Не просто
езикът е несъвършен, нечувствителен към уникалното в света, не просто е трудно
да опишем отделни факти. Просто в света няма факти. От гледна точка на Брадли,
дори езикът ни да е съвършен и способен да прикове и изкаже уникалността,
единичността на който и да е факт, ние оставаме безпомощни в познанието. Защото
уникалните, единичните, изолираните факти създаваме ние. С други думи,
изкуствеността на езика ние допълваме с изкуствеността на неговия
„предмет".
Да изучаваме
отделните факти, не означава според Брадли да изучаваме реалността. Нещо
повече, като се заблуждаваме, че „изучавайки фактите, изучаваме
реалността", ние предпоставяме фалшифицирането на реалността като условие
за нейното познание.
Нашето
съждение, нашата мисъл, отделя, оформя, отсича, „издълбава" (carves up)
факта от реалността, за да го изправи пред нас като обект на познанието. С това
извършваме ужасно насилие над реалността, отнасяме се нечестно с нея. И всичко
това в името на търсене на „обективно знание" за света. Всяко съждение,
всяка мисъл според Брадли унищожава много съществен аспект на реалността,
разрушава слятостта, единството, неразривността на цялото, за което единствено
непосредственият опит ни дава представа.
..................................................................................................................
Съждението
„Птицата е кафява" или „Птицата е на клона" вече насилва реалността,
изкривява непосредствения ни опит от нея, от една страна, защото разделя,
разграничава кафявостта на птицата от самата нея, клона от дървото и т.н.; от
друга страна, защото произволно избирателно се съсредоточава само върху
определени елементи от реалността, пренебрегвайки всичко останало. Следователно
според Брадли всяко съждение за отделен факт трябва да се смята за
фалсифицирано, неистинно.
....................................................................................................
Една от
своите най-известни философски доктрини - тази за „вътрешните отношения" -
Брадли отново развива под формата на критика на философския емпиризъм и
аналитичния метод са в основата на защитаваната от Брадли доктрина на. Съгласно
нея всички отношения са само вътрешни, т.е. здраво вкоренени в самата природа
на нещата. Всички отношения са същностни, сред тях няма по-важни и по-малко
важни. И Мур, и Ръсел разглеждат тази доктрина като непреодолимо препятствие за
аналитичния метод във философията. От гледна точка на здравия разум тя очевидно
е парадоксална: много трудно е например да приемем, че понеже столът ми е пред
масата, това отношение е вътрешно-същностно за него. Изграждайки представата за
съвременната математика, Ръсел не може да мине без понятията „термини" и
„отношения между термини". От неговата гледна точка математиката не може
да се построи, ако изхождаме от възгледа, че всички отношения са вътрешни и са
свързани със същността на нещата.
.................................................................................
Дори при
бегло запознаване с доктрините на Брадли всеки ще се убеди, че в историята на
философията той е един от големите защитници на монизма. Брадлианският монизъм
е толкова краен, радикален, че е трудно да повярваме колко искрено е изповядван
до последен дъх. И Ръсел, и Мур, а заедно с тях и всички аналитични, и не само
аналитични, философи, се борят с този радикален монизъм, доказвайки по различен
начин неговата парадоксалност и неприложимост.
..................................................................................................
Всичко това
Ръсел и Мур категорично отхвърлят: истината не може да има степени, дадено
съждение или е вярно, или не е вярно. Абсурдно е да смятаме всички отношения за
вътрешни и да отхвърляме възможността за постигането на истини за отделните
неща.
......................................................................
За
рационалния ум всичко това е близо до мистиката, но Брадли ни уверява, че точно
както за някои теолози няма конфликт между религията и науката, така не трябва
да има конфликт и между науката и неговата метафизика. Уолхайм ни приканва да
осмислим идеята на Брадли чрез една полезна аналогия от сферата на изкуството,
най-вече на визуалното изкуство. Съзерцавайки дадена картина, ние сме обзети от
особено чувство за единство, за неразкъсваема цялост на възприятието на
картината. Разбира се, ние можем да се втренчим в отделни части от нея и все
пак оставаме подвластни на усещането, че те получават значението си, от една
страна, благодарение възприемането на картината като цялост и, от друга,
благодарение на своя принос към общото възприемане на картината.
Тези редки
моменти на „мистична слятост" и неразделна общност на непосредствения
опит, в който обект и субект сякаш изчезват, сливат се, можем да почувстваме в
писмата или автобиографичните свидетелства на хората на изкуството, надарени с
особена, повишена сензитивност. Уолхайм привежда откъс от Рилке, който си
струва изцяло да преведем:
„Той си
припомни времето в онази друга южна градина (Капри), когато песента на птиците
в небето звучеше и в неговото съзнание, когато тя сякаш не разрушаваше
бариерите на тялото му, а го единяваше с птицата в неразделно пространство, в
което имаше само една зона на най-чисто, дълбоко съзнание, тайнствено защитено.
При този случай той притвори очи, тъй че контурите на тялото му да не нарушават
това великодушно подарено преживяване, и безкрайността го прониза от всички
страни по толкова непринуден начин, че успя да повярва как в себе си чувства
звездите, които сега изгряха."