„културата не е дъщеря на труда, а на спорта"
в играта си дават среща, съгласуват се и взаимно се
абсорбират до неразличимост и неузнаваемост разумът със сетивността,
въображението с разсъдъка, външната принуда с вътрешната потребност, активното
с пасивното, привидното с реалното, сериозното с несериозното, индивидуалното,
случайното с общото и необходимото. Затова за Шилер „измежду всички състояния
на човека тъкмо играта и само играта го прави завършен.[...] Човекът играе само
там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там,
където играе".
„Всички утилитарни и адаптиращи действия, всичко,
което е реакция на неумолимите нужди, е живот „втора класа". Същинската и
изначална активност на живота винаги е спонтанна, извира от изобилие, тя е
безцелна, свободна експанзия на една вече налична енергия. Тази активност не се
състои в следването на някаква необходимост, не е принудително движение, тя е
щедрост на случая, неочакван порив". И тъй като трудът е проява на
утилитарното, а спортът - на спонтанното начало в човека, необходимо е, твърди Ортега-и-Гасет,
да се преобърне привичната йерархия в оценката на човешките изяви - „спортната
активност е изначалната и творческата, най-възвишената, сериозната и значимата
страна на живота, трудовата активност е нейна производна, нейна утайка. Нещо
повече - продължава авторът - живот в собствения смисъл на думата е само
животът от спортен тип". Според Ортега-и-Гасет именно спортният импулс в
живота на човека поражда всички културни явления: „научното и художественото
творчество, политическият и морален героизъм, религиозната святост са
възвишените резултати на спорта." Културата е „спорт", който пък е
нещо противоположно на труда.
Ортега-и-Гасет с термина спорт има предвид определени
качествени характеристики на автентичния човешки живот. Спорт е понятие-шифър
в концепцията на Ортега-и-Гасет: то не е означение на определен род игри,
означава не начин да се играе, а начин на съществуване, качество на човешкото
битие. Спорт в ортегианската терминология е обобщение на определен тип човешка
екзистенция. У Ортега-и-Гасет спорт е категория на живота. В това отношение
испанският философ не само следва примера на Шилер, той дори разширява,
абсолютизира тенденцията игровото начало в човешкия живот да се третира като
фундаментална антропологическа характеристика.
20те : До късна нощ ревеше джаз и снобите се
възхищаваха от синкопите. Жените носеха много къси рокли, разправяха, че
обожават спорта. Появиха се дансингите, боксовите мачове, туристически
автобуси, прахосмукачки, кръстословици и много други неща"
30те :„Постепенно спортът в съвременното общество се
отдалечава от чисто игровата сфера и се превръща в елемент sui generis, който
вече не е игра, но още не се е превърнал в напълно сериозна дейност"
Ортега-и-Гасет не проявява особено внимание към
общностно-образуващата функция на игровите феномени. Спортът в тълкуването на
испанския философ е преди всичко особен тип дейност, както и съответното му
витално чувство. Спортът в неговата интерпретация не е някаква форма на игра,
не е една от игрите на човека. Спортът у Ортега-и-Гасет е жизнената нагласата
на автентичния човек.
В курса на университетските си лекции, озаглавен
„Какво е философията?", Ортега-и-Гасет дефинира спорта като „усилие, което
- срещуположно на труда - не ни е наложено, не е утилитарно, нито е за възнаграждение,
усилие спонтанно, разточително (lujoso), което правим заради удоволствието да
го правим, усилие, наслаждаващо се на самото себе си"
Спортът, както го тълкува Ортега-и-Гасет, предполага
безгрижие за резултатите и съсредоточеност върху усилията. Удоволствието, което
е негов неизбежен спътник, не идва от резултата - то е насладата на самото
изпълнение. Целта на спортните усилия е вътре в тях, защото е в
самоусъвършенстването на техния субект. Ортега-и-Гасет счита за главна,
определяща ценност на спорта вътрешно заложеният в него стремеж към
самопреодоляване. Ортега-и-Гасет пише: „Играта изисква да се играе колкото се
може по-добре"25. Спортът в концепцията на Ортега-и-Гасет е всъщност онзи
начин на живот, при който човекът е в спор със самия себе си, във вътрешно
състезание. Спортът - не като една от игрите, а в смисъла на Играта, - е
себенадмогване.А себенадмогването е това, от което става възможна културната
промяна, защото то стои в основата на творчеството.
Първоначално Ортега-и-Гасет употребява „утопизъм"
само в негативен смисъл: утопизмът за него е неправомерен оптимизъм, оптимизъм,
за който няма място. Това е естествено - утопия означава „без-място", а
човешкият живот според философията на Ортега-и-Гасет е
„живот-в-света-сред-обстоятелствата", т.е. задължително ангажиран в
определено място и време. По-късно, след 1937 г., внася второ значение в
представата си за „утопизма" в човешкия живот. С понятието си за „добрия
утопизъм" той фиксира определен тип екзистенциална ориентация в живота на
човека, която се осъществява чрез самопоставяне на свръхзадачи, на такива цели,
които може да не са практически осъществими, но не са принципно невъзможни.
Ориентация към цели, способни да превърнат човешкия живот в постоянно
самопреодоляване, да подтикват човека към самоусъвършенствуване.
Това ново значение в представата за утопизма е пряка
следа на една важна идея от класическото наследство на европейската философия.
У Кант човекът е същество, което поради своята небожественост е обречено да си
поставя практически неосъществими, негарантирани и достижими само в хоризонта
на безкрайността цели. Ортега-и-Гасет върви по тази Кантова следа. Според него
човекът става такъв, какъвто поиска и успее да се направи. Той постига толкова
повече от себе си, колкото по-трудно достижими цели преследва и колкото
по-добре умее да се самонадмогва по пътя към постигането им. При тълкуването си
на „добрия утопизъм" Ортега-и-Гасет пише: „Световната история ни дава
доказателства за неспирната, неизчерпаема способност на човека да измисля
неосъществими проекти. В усилието да ги реализира той се сдобива с ред други
неща, сътворява безброй реалности, които така наречената природа не е в
състояние да създаде сама по себе си. Ала това, което човек никога не постига,
е конкретно поставената цел и нека кажем, че това му прави чест. Този брачен
съюз между действителността и демона на неосъществимото дава на света
единствените тласъци за усъвършенстване, от които той се нуждае"28. Според
испанския философ човек, който не вярва на себе си и не умее да разположи
целите си на границата между реалното и невъзможното, деградира, става жертва
на инерцията, на конформизма. Автентичният живот е с друга ориентация - тази на
„спортиста". На вечното преодоляване, на дейността въпреки, на усилието по
посока на непосилното. Мястото на генератора на културната промяна е там в
живота в живота на човека, където протича границата между действителното и
невъзможното.
„Точката в математиката, триъгълникът на геометрията,
атомът от физиката - пише Ортега-и-Гасет - не биха притежавали точните
качества, които ги определят, ако не бяха чисти ментални конструкции[...]
Триъгълникът и Хамлет имат едно и също родословие". И щом като научното
знание, поетичната реалност, философските принципи са все тази човешка реалност
- фантазията, човекът може и е длъжен да се чувства свободен от тях.Колкото и
да е голямо влиянието им върху човешкия живот, човекът винаги е със силата да
го преустанови, с властта на самостоятелността. Колкото и да е сериозно
съдържанието им, тяхната тематика, функциите им, човекът, именно защото
господства над тях чрез фантазията си - изпитва потребността и удоволствието да
прекроява, да опитва варианти, да подрежда идеите си като мозайка, от която
иска да получи картината на вселената.
В „Идея за театър" той твърди: „Играта е
изкуството или техниката, които човек притежава, за да прекрати мислено
робството си в действителността, за да се изтръгне, за да избяга, за да
извлечесамия себе си от този свят, в който живее, за да бъде увлечен от другия,
нереалния. Това извлечение от реалния живот заради един нереален, имагинерен и
фантасмагоричен живот е развлечението."
..................................
Ортега-и-Гасет анализира предимно два образеца на
„извлечение от реалния свят" - изкуствата и лова. И ако първият -
изкуствата, които според него са „върхът на тези методи за бягство" - е
бил предмет на множество анализи и интерпретации,33 вторият - ловът - не намира
заслужено внимание у интерпретаторите на философията на Ортега-и-Гасет. А
вниманието е заслужено, защото чрез анализа на лова испанският философ осмисля
съществени аспекти от човешкото битие.
Ловът е трайна философска метафора. Дълго преди Ницше
да зададе драматичния въпрос „нашият лов на истини лов на щастие ли е?"34,
преди Бейкън да види в науката и изкуствата лов на човешки цели35, преди Тома
от Аквино да стигне до твърдението, че философът е venator, ловец, Платон вече
е осмислил лова като широко отворен символ на живота, който побира главните
човешки стремежи и техните възможни крушения - преследването на истини и
удоволствия, улавянето на приятното, изплъзването на прекрасното от познанието
и на дружбата от дружащите, сладостта и разочарованието от уловките на любовта,
следването на следите, оставени от мъдростта. Платон вкарва в ловната схематика
„целия вътрешен живот на човека, [...] и висшият духовен живот, и научната
дейност, и моралното поведение са представени [...] у Платон като непрестанно
гонене от човека на някаква, всеки път различна плячка."
У Ортега-и-Гасет думата лов практически не влиза в
пространствата на преносното значение...„Ако се сравни с другите развлечения -
спектаклите или спортните игри, - не може да не направи впечатление висшето
значение, което притежава влечението към лова. Спрямо него всички останали
забави изглеждат чисто случайни изобретения, които би могло и да ги има, и да
ги няма, докато влечението към лова е заложено в самото естество на човека и
блика от много по-дълбоки зони на неговото битие,"
В духа на тази романтична утопия на детското начало
Ортега-и-Гасет поддържа през 20-те години на миналия век разбирането, че
продуктивно присъствие в културата има онази личност, която продължително и
естествено е съхранила детето в себе си. Испанският мислител сравнява човека с
училищен звънец - отвън е бронята от здрав разум, житейско счетоводство и
утилитарна съобразителност, отвътре е затворено детето, непокорено, опърничаво,
дръзко; детето, което постоянно се блъска в стените на бронята, правейки опити
да се освободи. Най-доброто, на което човекът е способен - „песента на поета и
словото на мъдреца, стремежът на политика и жестът на война" - се поражда
от „звъна" при тези сблъсъци. Оттук Ортега-и-Гасет прави своите
педагогически изводи - вместо да „вкарва" в социалните форми, педагогиката
трябва да заживее с мисията да запазва детето в човека, да създава
съпротивителни сили срещу подтисничеството на житейското „овъзрастяване."
Мотивът за детето като баща на културата, защищаван от
Ортега-и-Гасет през 20-те години, отстъпва по-късно на заден план, заедно с
отрезвяването на испанския мислител от идеите на витализма. Но този
„назад-мотив" не изчезва от творчеството на Ортега-и-Гасет, а се
преобразува и поема в друга посока. Гледището за лова е неговото по-късно
превъплъщение. Логиката на Ортега-и-Гасет е следната: обществената промяна се
дължи на проявите на индивидуалното творчество, а то от своя страна се
затормозява, блокира, възпира от натрупванията на обичайното, привичното,
общоприетото, които водят до своеобразна парализа на човешката спонтанност;
затова, за да поддържа творческия си потенциал, културата трябва да формира
игрови пространства, в които човекът може да се разтовари от възпиращите го
натрупвания, да излезе от калъпа на рутината. С други думи, да надмогне това в
себе си, което го задържа върху коловозите на реалността.
Ценността, която Ортега-и-Гасет отрежда на лова, идва
от убеждението, че като особена игра ловът е способен да прочиства ненужните
наслоения на културата, че може непринудено да отърсва човека от онова, което
затруднява и потиска неговата неподправена изява. Ловната страст в тълкуването
на испанския философ е страст по живот, незатлачен от културните условности. Но
главното качество, заради което ловът се цени от Ортега-и-Гасет, прелестта му,
разкошът му, както ги възприема испанският мислител, идват от способността на
лова да изключва временно времето, да бъде една смяна на живота, отдръпване и
забрава на обременяващата отговорност, която всеки и постоянно носи в реалния
си живот. Ловът като отдушник, като игрово развлечение, в което човек се отвлича
от себе си, от тревожната си трудна участ, от реалността - в тази посока се
разпростира патосът на ортегианския анализ.
Соченият от Ортега-и-Гасет същински белег на лова,
белегът на всеки лов - и на този, който се предприема от човека, и на онзи в
чисто анималистичното му измерение, се корени в специфичната разлика между
жизненото ниво на ловуващия и жизненото ниво на преследвания. Нито
усъвършенстването на ловната техника, нито менящите се обекти на ловния
интерес, никаква историческа промяна не не може да отмени или засегне тази
предпоставка - задължителната жизнена дистанция между ловеца и жертвата. Иначе
би се нарушила същината на лова. Ловът не може да бъде взаимна агресия на равни
помежду същества - тогава би бил просто борба. Нему е нужна йерархия, ловът
предполага ловецът да бъде притежател на по-големи възможности от възможностите
на ловния обект. Но задължителното превъзходство на ловеца над жертвата винаги
спира в определени граници. Шанс и опасност - шанс за ловеца, но и за жертвата,
опасност за жертвата, но и за ловеца - без тези ограничения на превъзходството
ловът като лов е невъзможен. „Цялата привлекателност на лова - пише
Ортега-и-Гасет - е именно в тази му вечна проблематичност". А
неизвестността на изхода, сплитането на изгледи за успех с вероятността за
несполука, се гради върху ограниченията в „зоологическата" дистанция -
дистанцията между преследващ и преследван. Ловецът в някакво важно отношение е
по-мощен от жертвата, но неговата мощ винаги е само „малко повече". Иначе
напрежението отпада, шансът рязко се отмества в едната посока и се загубва
смисълът му на неизвестност, на евентуалност. Ловът притежава
„драматургията" на хазарта - присъща му е интригата на неизвестната
развръзка, белязан е от силните усещания на риска и на превратностите в
движението към завършека.
Ако се задвижи съвременният технически „апарат",
с лова е свършено - бързо би се стигнало до унищожаването и на преследвания
дивеч, и на проблематичността в преследването. Затова в лова човекът съзнателно
„забравя" част от себе си, разделя се с част от силата на властта, с която
разполага, отказва се от много възможности, с които го е снабдила културата. За
да скъси дистанцията си от природата, за да даде шанс и на дивеча, той
съзнателно слага спирачки на своя човешки, културен потенциал. Човекът като
ловец пропада във времето: тръгва назад, престава да бъде съвременник на своето
време, завръща се към своето родово детство, към своите предкултурни светове.
Човекът, който ловува, сякаш анулира историята и отива при нейното начало.
„Ловецът - пише Ортега-и-Гасет - в едно и също време е
сегашен човек и човек от преди десет хиляди години". Ловът временно
поставя скоби в реалността. Пребивавайки между тях, човекът сменя себе си. Снел
от гърба си своето време, своята сложна съвременност, той се освобождава от
тежестите на актуалния живот - тежести на избора, на отговорността, на неясното
бъдеще - и живее във формите на отминал живот. А всичко отминало е вече
свършено, известно, по-просто; то не съдържа несигурността, проблематичността,
рисковаността на живот, който тепърва предстои. „Гледан от някакъв днешен ден,
всеки някогашен живот изпъква като по-лесен, не само защото се знаят неговите
решения и резултати, както при вече прочетен роман, но и защото проблемите му
са очевидно по-прости и по-късният човек ги владее с голяма свобода".
Всичко това обяснява, според Ортега-и-Гасет, защо ловът непрекъснато притегля
човека към себе си, макар че от хилядолетия е престанал да бъде необходим
източник на препитание, на съществуване.
...фундаментално човешко влечение: „човекът - пише той
- прекарва живота си с желанието да бъде друг...". Реалността прави от
живота такава трудност и тежест, счита Ортега-и-Гасет, че човекът не може да не
изпитва потребността от преодоляване на реалността, не може да не иска да се
почувства свободен и неуязвим от тази тежест, не може да не се стреми да стане
друг, като заживее според мерките на един измислен от него свят. Затова играе -
това е неговият начин да преодолява временно и социалната действителност, и
самия себе си, доколкото съдържа тази действителност в себе си.