Дистанцираният поглед върху история на философията
създава впечатление, че философските проблеми са вечни и тяхната постановка
само се преформулира през няколко поколения. Но със същата сила остава и
усещането, че философските проблеми не се решават, но не защото са вечни, а
защото просто отпадат от дневния ред на обществото, чийто хоризонт се е
разширил до степен, за да му станат безинтересни отчаяните опити на предходните
поколения да открият истината въз основа на зрънцата познание, с които са
разполагали. И ако все пак голяма част от философската проблематика все още не
е постигната от тази участ, то един такъв възлов въпрос, като „какво е
съзнанието" определено е заплашен от нея.
...нуждата от оперативно, практически приложимо
определение за същността на съзнанието в близките десетилетия ще излезе на
преден план. И това ще стане, от една страна, благодарение на развитието на
протезирането на части от нервната система (включително централната), а от
друга поради ускоряващото се развитието на сложните кибернетични системи.
В интерес на истината, неврофизиологията, психологията
и, колкото и да е неочаквано, философията са на прага да решат проблема със
съзнанието и да отговорят на тази предстояща обществена потребност. И това може
да бъде осъществено въз основата на няколко теории, две от които са
изключителна заслуга на източноевропейската философска традиция. Първо, това е
постановката за знаковата опосредстваност на човешката психика, която е
крайъгълен камък в културно-историческата теория на Л. С. Виготски, А. Н.
Леонтиев и А. Р. Лурия. Второ, това е релационната хипотеза на Аристотел
Гаврилов и като последно по ред, но не и по значение, - хипотезата за
информационния синтез като физиологична основа на съзнанието, изказана от
редица физиолози като Еделмън (Edelman G. M.), Иваницкий А. М. и др.