7. Политико-правни аспекти на етническия проблем
В статията на известния американски социолог Джеймс
Спикард "Религия, човешки права и глобална култура: 12 години
по-късно" се разискват въпросите за различните видове човешки права, като
етническите се сързват с т.нар. от него трети вид права - груповите права. Авторът
припомня основния документ в защита на човешките права - Универсалната
декларация за човешките права на ООН от 1948 г., но припомня също така и редица
случаи на нейното нарушаване, включително от подписали я страни.
Коментирайки философията на този фундаментален
документ с общочовешка стойноскт, Д.Спикард обръща внимание на двата типа
права, защитавани от него, към всеки от които е проявявал предпочитание един от
двата големи политически блока, на които е бил разделен света след Втората
световна война. Така наречените "права от първо поколение",
индивидуалните права, защитаващи отделната личност от всевластието на
управляващите - „правото на живот, свобода и сигурност на личността; на
признаването на индивида за личност пред закона; на равенство пред закона,
свобода на мисълта и изразяването" - са прокламирани и уважавани на Запад,
макр и, както пише авторът, не винаги да са били прилагани и практикувани
(Спикард 2010:120). Така нар. "второ поколение права" - правото на
осигурен социален живот, на справедливо заплащане, на обединяването в
професионални организации, на образование и на грижи в ситуация на болест,
инвалидност, напреднала възраст и други прояви на намалена жизненост", пък
са били „запазена марка" на Съветския блок (Спикард 2010:120).
Посочвайки иронично, че в немалко случаи и двете
поколения човешки права са оставали само на хартия, авторът обобщава: „През
четиридесетте години до колапса на Съветския съюз, Изтокът се подиграваше със
Западното лицемерие, докато Западът отричаше Източните идеали." (Спикард
2010:121). Същевременно Д.Спикард обръща внимание на факта, че във
взаимообвързания свят не е възможно да съществуват изолирани „острови",
прокламиращи и практикуващи само единия, или само другия вид права. По ирония
на обстоятелствата се оказва, че всеки един от двата противостоящи си свята -
комунистическия и капиталистическия - са работили повече или по-малко за
създаването на съвременния глобално свързан свят: "Не е случайно, че
комунистическият свят поддържаше правата от второ поколение, и че Западът
поддържаше правата от първо поколение. Независимо от диктаторския си характер,
комунизмът поддържаше идеала за взаимообвързаната човешка общност, с която
всеки е свързан и е отговорен за всеки. И независимо от цялата им
антикомунистическа реторика, капиталистите създадоха ред, който свързва хората
по целия свят, макар и без икономическо и социално равенство и без взаимната
отговорност, които бяха планирали.... Ако човешките права от първо поколение
предлагат идеология, която подкрепя индивидуализма, правата от второ поколение
предлагат идеологическите основания за социалната обвързаност, без която
глобалното общество е невъзможно. Така, човешките права от първо и второ
поколение символизират двата стълба на нашия глобален социален порядък:
неговото отношение и с индивидите, и с тяхната взаимообвързаност."
(Спикард 2010:121).
На този ретроспективен културноисторически фон авторът
ситуира и един нов тип права - груповите - така нар. „трето поколение
права", към които той включва и правата на културните и етническите групи,
които те защитават често в противовес и дори в конфликт с правата на други
групи и с държавата. Така появата на исканията и претенциите за реализация на
групови права като че ли влиза в противоречие и дори се опитва да доминира
другите два типа права - индивидуалните и глобалните: „Изтъкването на групите
изглежда да омаловажава и индивидите, и глобалните връзки. То като че издига
локалното над глобалното. "(Спикард 2010:127), обобщава авторът.
Но каквито и да са размишленията и опасенията в
рамките на един теоретичен дебат, така нар. „трето поколение права",
груповите, и по-специално етническите, вече имат своето място в международното
право. На тези въпроси обръщат внимание Б.Харф и Р.Гър в интересното си
изследване.
8.Правен статут на етническите групи в международното
право
Според идеите на Б.Харф и Р.Гър, представени в книгата
им "Етнически конфликт в световната политика", политико-правният
статут на етническите групи в международното право се основава върху следните
принципи и разбирания и държи сметка за отговорните субекти на защитаваните и
регулираните права (Харф, Гър 2004: 169-175):
1. Юридическото признаване на етническите групи е
средство за разрешаване на споровете между тях, както и между тях и държавата
„по системен и цивиливизован начин"; те също трябва да се признаят като
субект на международното право (Харф, Гър 2004: 170).
2. Етнокласите и враждуващите общности обикновено се
стремят към задоволяване на исканията в рамките на самата държава, докато
етнонационалистите, местните народи и някои религиозни групи „изискват
специален статут в международното право" (Харф, Гър 2004: 170). Докато
конфликтът е в рамките на държавата, той е обект на нейното право, но когато
излезе извън рамките й, той става обект на международното право.
3. Комисията по човешките права към ООН през 1992 г.
одобрява проект на декларация за "Правата на индивидите, принадлежащи към
национални или етнически, религиозни и лингвистични малцинства", която
дава на групите специален статут в унисон с международното право. Но тази
позиция същевременно дава и повече пълномощия на държавата, която е законният
субект, отговорен за спазване правата на малцинствата (Харф, Гър 2004: 171).
4. Тази декларация налага на държавите да изпълняват
"задълженията и ангажиментите към международните договори и споразумения,
по които те са страни": Всеобщата декларация за правата на човека,
Конвенцията за предотвратяване и наказание на престъпленията на геноцида,
Международната конвенция за премахване всички форми на расова дискриминация,
Международната конвенция за граждански и политически права, Международната
конвенция за икономически, социални и културни права, Декларацията за
премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация въз основа на религия
или убеждения и Конвенцията за правата на детето (Харф, Гър 2004: 171).
5.Много съвременни етнически и религиозни групи се
самоосъзнават и се борят за специален статут и толерантно, недискриминационно
отношение от страна на държавата, а в конкретни случаи търсят и отделяне от
нея. Такива искания обикновено срещат съпротива от държавата, която се
саморазбира като обединение на граждани, които имат еднакви права пред закона
(Харф, Гър 2004: 173).
6.Конвенцията за геноцида от 1948 г. е пръв и базисен
международен документ, който засяга и прави опит за решаване на въпроса за
груповите права. Тази конвенция „разграничава 4 вида групи - национална,
расова, етническа и религиозна", но не и политическа (Харф, Гър 2004:
174). Проекто-декларацията на ООН от 1992 г. също посочва национални,
етнически, религиозни и лингвистични малцинства. През 1995 г. е подготвена за
подписване от държавите-членки на Съвета на Европа Конвенцията за защита на
националните малцинства (Харф, Гър 2004: 174).
7. Документът, приет на срещата в Копенхаген на
Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа през 1990 г. утвърждава
следните права на принадлежащи към национални малцинства хора: а) да упражняват
човешките си права без дискриминация; б) да използват майчиния си език; в) да
създават и поддържат собствени културни, образователни и религиозни институции;
г) да практикуват своята религия; д/ да създават и поддържат трансгранични
контакти „с онези, с които споделят общ етнически или национален произход,
културни или религиозни убеждения (чл. 31 и 32)" (Харф, Гър 2004: 174).
8. Задълженията на държавите-членки в същия документ
са да "защитават етническата, културната, и лингвистичната, и религиозната
идентичност на националните малцинства в рамките на техните територии..."
(чл.33); държавите "осъждат тоталитаризма, расовата и етническата омраза,
антисемитизма, ксенофобията и дискриминацията срещу всеки, както и
преследването по религиозни и идеологически причини. В този контекст те също
признават специфичния проблем на ромите (циганите)." (чл.40) (Харф, Гър
2004: 174-175).
Макар че като цяло авторите на изследването се отнасят
позитивно към напредващите процеси в международното право по отношение на
защитата на етническите права, те отправят и някои критики към тях с препоръки
за усъвършенстване (Харф, Гър 2004: 175)., по-специално към ключовия документ
от Копенхаген, а именно: а) отсъства ясна дефиниция на понятието
"национално малцинство"; б) основен субект на приложението на
документа е националното законодателство; в) идентичността е вменена като
въпрос на личен избор (чл.3, параграф 34), но същевременно изборът не може да е
произволен, той "е неделимо свързан с обективни критерии, съответстващи на
идентичността на даден индивид" (чл.3, параграф 35).; г) така определяните
идентичности не следва да оправдават различни нарушения "включително на
принципа на териториалната цялост на държавите" (чл.37); д) идеята за
обективните критерии намалява правото на индивида на самоопределение на
идентичността, оставя го в право на държавата; е) липсата на ясна дефиниция на
етническите групи също дава големи права на държавите да решават коя от тях има
право на статут на национално малцинство и коя - не (Харф, Гър 2004: 175).
Заключение
Макар че по изложените проблеми се водят оживени
дебати и в тях се изказват доста различни, често противоположни мнения (някои
от които бяха представени в настоящия материал), участниците в тези разноречиви
дебати все пак изразяват единно мнение по въпроса, че проблемите на етническите
формирования, на техните права, борбата им за достойно място в рамките на
макрообществото следва да бъдат уважавани и същевременно регулирани от
държавата в името на баланса между трите поколения права - индивидуалните, глобалните
и груповите.