Намирам се в музея на техниката, повтарях си, намираш
се в музея на техниката, почтено място, може би малко тъпо, но все пак царство
на кротки безобидни двигатели, нали знаеш какви са музеите, никой досега не е
бил разкъсан от Джокондата — двуполово чудовище, Медуза само за естетите, а още
по-малка опасност имаше да бъда нападнат от парната машина на Уат, която може
да изплаши само аристократите, подвластни на Осиан*21
Тази игра на шкафове от двете страни, този вид
алхимичен олтар в центъра, тази литургия на цивилизовано свещенодействие от
осемнадесети век не изглеждаха случайни, напротив, бяха резултат от някаква
символична стратегия.
Първо, изобилието на огледала. Ако е едно, значи се
намираме в областта на човешкото, иска ти се да се огледаш. А тук не се виждаш.
Търсиш се, търсиш да откриеш своето място в пространството, където огледалото
да ти каже „ти си тук и си ти“, и много страдаш, измъчваш се, защото огледалата
на Лавоазие, вдлъбнати или изпъкнали, те разочароват, подиграват ти се: дръпваш
се назад и се откриваш, преместваш се, и вече те няма. Този театър на
отраженията е бил разположен тук, за да те накара да се почувствуваш несигурен
за мястото си.