Егалитаристката
политика се поражда не от факта, че има богати и бедни, а от факта, че богатите
„смачкват фасона на бедните", налагат им тяхната беднота и изискват от
тяхна страна почтително поведение. По същия начин, не съществуването на
аристократи и хора без благороднически титли или на властимащи и обикновени
граждани (и със сигурност не съществуването на различни раси или полове)
произвежда широкоразпространеното изискване за отмяна на социалното и
политическо различие, а начинът, по който аристократите постъпват с хората без
титли или пък властимащите - с обикновенните граждани; онова, което хората с
власт правят с хората без власт.
Преживяването
на подчиняването - и преди всичко на личностното подчиняване - лежи в основата
на виждането за равенство. Противниците на това виждане често твърдят, че
егалитаристката политика поражда страсти, каквито са завистта и възмущението, и
е изключително вярно, че подобни страсти втвърдяват всяка подчинена група. До
определена степен те ще придадат форма на политиката й: така „незрелият
комунизъм", който Маркс описва в ранните си ръкописи, е не друго, а
въвеждане в действие на закона за завистта.2 Но завистта и възмущението са
неудобни страсти; никой не им се наслаждава; и мисля, че е правилно да се каже,
че те изобщо не могат да заработят в полза на егалитаризма, защото той е
съзнателен опит да се избегне условието, което ги създава. Или това ги прави
непоносими - защото има такъв тип завист, която лежи, така да се каже, на
повърхността на социалния живот и не води до сериозни последствия. Може да
завиждам на съседа си, че е добър градинар, или на дълбокия му тембър-баритон,
или на способността му да печели уважението на общите ни приятели, но това няма
да ме накарат да организирам политическо движение.
Целта на
политическия егалитаризъм е общество, свободно от господство. Това е живата
надежда, наричана с думата равенство: без кланяне и боричкане, умилкване и
раболепничене; без страхливо треперене; без високопоставеност и могъщество; без
господари и без роби. Това не е надежда за премахване на различието; не е нужно
всички да сме еднакви или да имаме еднакви количества от едни и същи неща.
Мъжете и жените са равни помежду си (за всички важни, морални и политически,
цели), когато никой не притежава или контролира средствата за господство.
Разпределителната
справедливост е обширна идея. Тя пренася цялата съвкупност от блага в сферата
на философската рефлексия. Нищо не се пропуска, нито една характеристика на
нашия съвместен живот не може да се изплъзне от внимателно разглеждане.
Човешкото общество представлява една разпределителна общност. То, разбира се,
не е само това, но е най-вече това: ние влизаме в отношения един с друг, за да
разпределяме помежду си, да делим и да разменяме. Но също така влизаме в
отношения, за да произвеждаме нещата, които биват разпределяни, делени и
разменяни; и самото това производство - самия труд - разпределяме помежду си
посредством разделението на труда. Моето място в икономиката, моето място в
политическия порядък, моята репутация сред колегите ми, моите материални
притежания са все неща, които са ми дали други мъже и жени. Може да се каже, че
това, което имам, ми е дадено основателно или неоснователно, справедливо или
несправедливо; но имайки предвид широкия обхват на разпределенията и броя на
участващите в тези разпределения, подобни преценки никога не са лесни.
Съществуват и
прости разпределителни системи - робски галери, манастири, приюти за душевно
болни, детски градини (макар че, ако се вгледаме по-внимателно, всяка от тях би
могла да се окаже неочаквано сложна); но нито едно напълно развито човешко
общество не е избегнало многообразието.
Но няма
един-единствен начин за подхождане към този свят на разпределителни уредби и
идеологии. Никога не е имало всеобщ посредник на размяната. След упадъка на
икономиката, основана на търговията в натура, парите стават най-широко
разпространения посредник. Но старата максима, гласяща, че има неща, които не могат
да се купят с пари, е вярна не само нормативно, но и фактологически. Това,
което трябва, и това, което не трябва да се продава, са неща, които винаги са
били определяни от хората, и то по много различни начини. В хода на историята
пазарът е играл ролята на един от най-важните механизми на разпределение на
обществените блага, но никога не е бил - а и днес никъде по света не е -
завършена разпределителна система.
Не е
съществувала и една-единствена, вземаща решения институция, която да контролира
всички разпределения, нито пък един-единствен набор от дейци, които вземат
решенията. Нито една държавна власт не е била така всеобхватна, че да регулира
всички модели на разпределяне, делене и разменяне, които оформят едно общество.
Нещата се изплъзват от хватката на държавата; разработват се нови модели -
семейни мрежи, черни пазари, бюрократични съюзи, нелегални политически и
религиозни организации. Държавните чиновници могат да налагат данъци, военна
повинност, да прехвърлят, регулират, назначават, да награждават, да наказват,
но не могат да обхванат всички блага или пък да заемат мястото на всички други
дейци на разпределението. И никой друг не може да постигне това: макар да има
успешни удари и спекулации на пазара, никога не е имало напълно успешен заговор
за разпределение.
Справедливостта
е човешка конструкция и затова надали е възможно да бъде осъществена по
един-единствен начин. Най-малкото ще започна с усъмняване, и дори нещо повече
от усъмняване, в това стандартно философско допускане. Въпросите, които повдига
теорията за разпределителната справедливост, допускат да им се отговори по куп
различни начини, в които има място за културно разнообразие и политически
избор. Не става дума само за въвеждане на някакъв единичен принцип или набор от
принципи в различни исторически среди. Никой не би отрекъл, че съществува цяла
гама от морално допустими средства. Но аз искам да стигна с доказателството си
по-далеч от това: искам да докажа, че самите принципи на справедливостта са
плуралистични по форма; че различните социални блага следва да бъдат
разпределяни с оглед на различни основания; и че всички тези различия
произхождат от различни разбирания за самите социални блага - неизбежен продукт
на историческия и културния партикуларизъм.