Да слушаш
самия себе си е трудно, защото трябва да останеш насаме със себе си.
"Отвъд
веригите на илюзиите". В рамките на живота на автора й стават две световни
войни, ражда се фашизмът, утвърждават се тоталитарни системи, самият Е.Фром
прекарва голяма част от живота си в изгнание, прокуден от нацистка Германия.
Според Е.Фром
през XVIII и XIX век в духовната култура са се развивали активно идеи и илюзии
за мирно развитие, за победа на разума и демокрацията в развитието на
човечеството, за това, че горчивият опит от войните и "дяволските"
сили у човека са вече в миналото: "Ницше бе смутил самодоволния оптимизъм
на деветнадесети век. Същото бе направил и Маркс, но по друг начин. Третото
предупреждение бе дошло доста късничко от страна на Фройд."/ 10, с.18/.
"Стъпвайки" върху някои от идеите на тези автори за човека и
обществото, отхвърляйки техните грешки и илюзии, съзряни от висотата на
изтеклото историческо време, Ерих Фром посвещава цялото си творчество на
осмислянето на човешката природа, на диагноза на болестотворните обществени
механизми и "лечение" на предизвиканите от тях заболявания на душата.
Авторът на
"Бягство от свободата" отхвърля и идеята за статичния характер на индивида
- индивидът остава един и същ, изменяйки се само доколкото обществото усилва
натиска върху естествените му наклонности, /принуждавайки го към сублимация/
или допуска по-пълното им удовлетворение, принасяйки в жертва културата /10,
с.20/. Ерих Фром не приема и отъждествяването на човека на съвременната култура
с човека въобще, с човешката природа. Според него Фройд приписва на човешката
природа онова, което е характерно за нейния облик при капитализма; в
разбирането на Фройд човешките взаимоотношения са аналогични на икономическите
при капитализма - другият за мен е обект, а обществото е пазар, в който става
обмен на удовлетворени биологически потребности; връзката с другите е средство,
а не цел /10, с.21-22/. Според Фром човешката природа не е статична -
най-прекрасните и най-уродливите явления възникват само в социалния процес на
формиране на личността: "С други думи обществото има не само потискаща
/без да се отрича нейната роля/, но и творческа функция."
Е.Фром не е
съгласен както с Фройд, който редуцира социалния процес до човешките психически
сили, така и с тези автори, които изключват човека от социалния процес -
например Дюркем и други социолози. Според тях човек само се адаптира към
промените в обществото без да притежава вътрешна личностна динамика. Фром
приема, че не съществува завършена, фиксирана човешка природа. Макар да е
продукт на историческото развитие, тя включва и определени наследствени
механизми, има свои вътрешни закони. Човек не е чиста дъска, върху която
културата нанася своя текст, "той е носител на присъщите на неговата
природа потребности като стремеж към щастие, към любов, към свобода, стремеж да
принадлежи към някаква общност." /6, с.103/. Една от основните е
потребността от свързаност с хората и външния свят. Липсата на такава връзка,
характерна за съвременното общество, несвързаността с ценности, символи, устои
води човека до морална и физическа самотност. Смисълът на тази
взаимообвързаност с хората и света е преодоляването на своята единичност и
крайност, на своята незначителност в границите на времето и историята. Затова
"Религията и национализмът, разните обичаи и вярвания, колкото абсурдни и
деградиращи да са те, щом свързват личността с другите хора, са спасение от
най-големия ужас за човека - изолацията."
Изводът на Фром
за бъдещето на описания капиталистически човек е, че дори да избегне атомната
война, човекът и при капитализма, и при комунизма ще продължи да бъде жертва на
отчуждение - "ще продължи процесът на обезкуражаваща алиенация" /13,
с.121/ - това пише Фром в едно свое есе, публикувано през 60-те години на XX
век.
Лутеровите
идеи, че злото е вътрешно присъщо на човешката природа, която е несъвършена и
порочна, че ако човек се самоунижи и се откаже от своята воля ще бъде
възнаграден с божествената благодат, че човек е безсилно оръжие в божиите ръце
Е. Фром обвързва с икономическото положение и психологическото състояние на
средната класа. Безпокойството и тревогата, ирационалните съмнения на
принадлежащите към тази класа индивиди са проявени в духа на Лутеровите идеи;
между класата и идеолога й има характерологично съответствие. Изводът на Фром
е, че Лутеровото учение придава на човека статус на средство за реализация на
външни цели - били те икономически, националистични, расистки и пр.
Теологията на
Калвин изиграва същата роля в англосаксонските страни, каквато учението на
Лутер в Германия, тъй като "лайтмотивът" на учението му е
"самоунищожението и смазването на човешката гордост." /10, с.93/.
Според него човек не е господар на съдбата си, дори добрите му дела не водят до
спасение; Бог предрешава благодатта и проклятието - Бог-тиран, непритежаващ
любов и справедливост. Според Фром тази доктрина има двойствен психологически
смисъл - изразява чувството за безпомощност и потиска съмненията, създавайки
увереност /10, с.97/. Тя постулира вродено неравенство на хората - едни са
избрани, а други прокълнати, при това напълно независимо от техните усилия и
добродетелен живот; отрича се човешката солидарност, общността на човешката
съдба и с тези си качества, счита Фром, калвинизмът създава идеологическата
матрица на нацизма.
Следвайки
своята цел да покаже психологическите измерения на тези доктрини, Е.Фром
открива в тях проявление на враждебност и завист - черти, развивани силно в
средите на средната класа. У Калвиновия безжалостен Бог-деспот той открива
проекция на враждебността и завистливостта, характерни за самия Калвин /10,
с.105/. Инстанцията на съвестта се превръща в надзирател, който следи
изпълнението на интериоризираните външни изисквания. Тя забранява радостта и щастието,
превръща живота на човека в изкупление на тайнствен грях - основа на вътрешния
светски аскетизъм, характерен за ранния калвинизъм и пуританството и "така
протестантизмът се отказа от елементите, влизащи в основата на
юдейско-християнската традиция."
"Новата
структура на характера, резултат на икономическите и обществените промени, и на
засилващото се влияние на религиозните доктрини, на свой ред се превърна във
важен фактор за определяне насоките на по-нататъшното обществено и икономическо
развитие." /10, с.109/. Чертите на формиралия се социален характер -
стремеж към ефективен труд, пестеливост, готовност да превърнеш живота си в
оръдие на чужда сили - и човешката енергия, отляла се в тях, се превръщат в
производителни сили за формиращото се капиталистическо общество. На тази основа
Ерих Фром резюмира и своето цялостно разбиране за социалноисторическия процес и
ролята на идеите, на човешкия характер в него:
"Общественият
процес чрез определящата си роля върху начина на живот на човека, тоест върху
неговото отношение към другите и към труда, формира структурата на характера
му, новите идеологии - религия, философия и политика - са резултат и
притегателна сила на тази нова структура, затова я утвърждават и укрепват.
Новите черти на характера от своя страна стават важни фактори за икономическото
развитие и оказват влияние върху обществения процес.", т.е. стават
"производителна сила".
В своите
анализи Фром стига до извода, че ликвидацията на едни форми на свобода не
поражда непременно позитивна свобода: постигнатата свобода на вероизповедание
премахва принудата да се вярва в определена религия, но големият въпрос е, че
самата вяра, разбирана като духовен феномен продължава да отслабва; формираното
индивидуалистично отношение към Бога става прототип на индивидуализма в реалния
живот, но той носи със себе си самотност, чувство за изолация и безпомощност;
премахва се подчинеността на съсловието, но човек става зависим от социалните
си роли, от общественото мнение, от търсенето на пазара, от внушенията на медиите;
няма вече контрол върху мисълта и словото, но самата способност за критично
мислене и оригинално слово е блокирана /10, с.116-140/. Проблемите на
стандартизацията на човешкото мислене и действие, на съпровождащите
атомизирането на индивида изолация и безсилие, господството на инструменталния
разум, разомагьосването на света и др. характеристики на индустриалния свят, на
капитализма, на модерността, са широко анализирани и критикувани и от много
други автори /1, 4/. Този дискурс навлиза и в българската философска мисъл
между двете световни войни, обуславяйки копнежа по "новия човек"
Когато
индивидът било поради слабост на характера, било поради силата на обществените
обстоятелства не може да постигне позитивна свобода, т.е. да се свърже отново с
хората и света чрез труд и любов, "бягството" му от свободата става
по три начина, съответстващи на три типа индивидуален/социален характер:
авторитаризъм, разрушителност, автоматизиращ конформизъм. Характерът, според
Фром, представлява "доминантните нагони, мотивиращи поведението."
В анализите
на Фром авторитарният характер може да се прояви като философска, религиозна
или нравствена нагласа, приемаща подчиняването на съдбата, убедеността, че
светът се управлява от независеща от човека сила. Рационализираните образи на
съдбата може да се открият във философията като "предназначение на
човека", "естествен закон"; в религията - "волята
господня", идеята за първородния грях; в етиката -
като"дълг"/10, с.176/. Преклонението към миналото също е характерна
черта на този тип характер. Разрушителността като отстраняване и агресия към
всички обекти, с които на индивида се налага да се сравнява също произтича от
загубената вяра в себе си и способностите си, от бягството от свободата,
следстие e от изолацията, безсилието, сковаността на индивида, от табу-тата,
наложени му от обществото. Резюмирайки тези свои идеи Фром пише, че
"Деструктивността е резултат на неизживян живот." /10, с.189/;
"Индивидуалните и обществените условия, създаващи препятствия за живота,
събуждат деструктивна страст, която подхранва конкретни враждебни тенденции
срещу другите или срещу собствената личност." /10, с.189/.
Автоматизиращият конформизъм - една от най-масовите форми на бягство от
свободата - се изразява в това, че "личността изоставя собствения си
характер"/10, с.191/, усвоява шаблоните на средата, нейните обичаи и
условности; липсата на увереност в себе си води до зависимост от мнението и
одобрението на другите.
На всички
тези типове характер, определящ бягащия от свободата човек като невротик,
непостигащ реално удовлетворение, Фром предлага алтернативата на реализирания в
своята спонтанна изява цялостен човек. Самото спонтанно проявление на човешкия
разум, емоции, сетивност, наслаждение - независимо от шаблони, страхове и
конформизъм, независимо от целите и продуктите на това проявление - така
разбира Фром позитивната свобода. По-детайлно това разбиране за нагласата на
човека към битие, а не към обладание е разгърнато в едноименното произведение
на Фром.